Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава седма

Идващият от Англия пощенски кораб бе пристигнал същия следобед и в голямата столова на хотела повече от половината маси бяха заети от хора, снабдени с околосветски билети на стойност сто лири. Тук имаше съпружески двойки, които явно бяха вече свикнали със семейния живот и бяха си омръзнали посред пътешествието; имаше малки и големи компании, както и самотници. Пътниците обядваха важно или шумно пируваха, но всички мислеха, разговаряха, шегуваха се или се мръщеха досущ както вършеха това у дома си; към новите впечатления те не бяха по-възприемчиви от своя багаж горе, в хотела. Отсега нататък, също като багажа си, щяха да бъдат снабдени с етикет за доказателство, че са били в тези страни. Ще си спомнят с умиление за това свое отличие и ще пазят залепените на куфарите етикети като документално доказателство, като единствена неизличима следа от пътуване с образователна цел. Тъмноликите прислужници безшумно се движеха по обширния излъскан под; от време на време отекваше смях на девойка, наивен и празен като самата нея, или когато внезапно стихнеше тракането на чиниите, се дочуваха думи, произнесени маниерно бавно от някой остроумец, който украсяваше пред ухилените си сътрапезници последния забавен скандал на кораба. Две странствуващи стари моми с пикантни облекла жлъчно коментираха пътната такса, като си шушкаха с бледите си устни; ексцентрични, с дървени лица, те приличаха на разкошно облечени бостански плашила. Няколко глътки вино поразтвориха сърцето на Джим и му развързаха езика. Апетитът му беше добър, това също забелязах. Изглежда, той бе погребал някъде епизода, който сложи началото на нашето познанство, сякаш то бе нещо, за което никога повече нямаше да стане дума. През цялото време виждах пред себе си тези сини момчешки очи, които гледаха право в мен, това младо лице, силни рамене, открито бронзово чело с бяла ивица по корените на гъстите руси коси; видът му будеше в мен искрена симпатия — това открито лице, непресторената усмивка, юношеската сериозност. Той беше порядъчен човек — един от нас. Говореше трезво, с някаква сдържана откровеност и с онова спокойствие, което може да се постигне с мъжествено самообладание или дързост, безчувственост, безгранична наивност или огромна самоизмама. Кой знае? Съдейки по тона на разговора, човек можеше да си помисли, че говорим за някое трето лице, за футболен мач, за времето миналата година. Мисълта ми се губеше в море от догадки, но ето че разговорът тръгна в нова насока и аз успях, без да оскърбявам Джим, да отбележа, че следствието, общо взето, е за него доста мъчително. Той ме хвана за ръката — тя лежеше на покривката до чинията — и впи в мен очи. Уплаших се.