Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Доколкото си спомням, не съм отварял уста във ваше присъствие — заявих аз, което отговаряше на действителността. Глупавото спречкване почваше да ме нервира. Сега разбирам, че в онзи момент ме е заплашвала саморазправа — истинска юмручна саморазправа. Мисля, че смътно чувствувах тази възможност. Не защото Джим сериозно ме заплашваше. Напротив — той беше страшно пасивен, но се бе намръщил и макар да не правеше впечатление на човек с изключителна сила, изглежда, спокойно можеше да събори стена с удара си. Обаче забелязах и един благоприятен признак; Джим като че ли се замисли дълбоко и почна да се колебае; възприех това като принос на моята очевидна искреност в тона и държанието. Стояхме лице срещу лице. В съдебната зала се гледаше делото за нападението и побоя. Долових думите: „Бивол… тояга… в големия си страх…“
— Защо ме гледахте цялата сутрин? — каза след дълга пауза Джим. Той вдигна очи, после отново се втренчи в пода.
— Нима мислите, че всички ще седят с наведени очи, щадейки вашите чувства? — отсякох аз. Не желаех да приема покорно нелепите му нападки. Той отново дигна очи и този път ме погледна право в лицето.
— Не. Така и трябва да бъде — рече Джим, сякаш претегляше истината на това твърдение. — Така и трябва да бъде. Това исках да кажа и аз. Само че — тук той заговори по-бързо — никому няма да позволя да ме оскърбява отвъд стените на съда. С вас имаше някакъв човек. Вие говорехте с него… а, да, зная, всичко това е прекрасно. Говорехте с него, но така, че да ви чуя…
Уверих го, че жестоко се заблуждава. Нямах представа как се е случило това.
— Мислехте, че няма да реагирам на оскърблението — каза той с лека горчивина. Бях толкова заинтересован, че долавях най-малките нюанси на израза, но както преди, нищо не разбирах. Обаче нещо в думите му — или може би просто интонацията на фразата — ме подтикна внезапно да се отнеса към него колкото може по-снизходително. Неочакваното спречкване престана да ме дразни. Той се заблуждаваше, бе станало някакво недоразумение и аз предчувствувах, че по своя характер то беше отвратително и печално. Бях нетърпелив да завърша тази сцена с достойнство, както човек е нетърпелив да прекъсне някакво непредизвикано и гнусно признание. Най-странното от всичко беше, че имайки предвид тези съображения, аз все пак изпитвах някакъв трепет при мисълта за възможното — твърде възможното — срамно сбиване, за което нямаше да се намерят обяснения и което би ме направило смешен.
Не се стремях да се прославя за три дни като човек, получил синина под окото или нещо подобно от помощник-капитана на „Патна“. А той по всяка вероятност не се замисляше над постъпките си и би бил напълно оправдан поне в собствените си очи. Въпреки неговото спокойствие и дори вцепенение, всеки, без да е вълшебник, би забелязал, че той бе извънредно сърдит за нещо. Не отричам, много ми се искаше да го умиротворя на всяка цена, стига да знаех как да постигна това. Но, както лесно можете да си представите, аз не знаех. Това приличаше на мрак без никакъв проблясък на светлина. Стояхме безмълвни един срещу друг. Той изчака около петнадесет секунди, после пристъпи напред, а аз се приготвих да парирам удара, макар да ми се струваше, че нито един мускул не трепна в мен.
— Дори да бяхте едър колкото двама и силен за шестима — заговори Джим много тихо, — пак бих ви казал какво мисля за вас. Вие…
— Стойте! — извиках.
Това го накара да млъкне за миг.
— Преди да кажете какво мислите за мене — бързо продължих аз, — бъдете любезен да ми съобщите какво съм казал или направил.
Последва пауза. Той ме гледаше с негодувание, а аз мъчително напрягах паметта си, но ми пречеше гласът на ориенталеца в съдебната зала, който безстрастно и многословно възразяваше против обвинението в лъжа. После ние заговорихме почти едновременно.
— Веднага ще ви докажа, че грешите по отношение на мен — каза Джим с тон, който предвещаваше развръзката.
— Нямам и най-малка представа за вас — сериозно заявих в същия момент.
Той се мъчеше да ме съкруши с презрителния си поглед.
— Сега, когато виждате, че не се боя, се опитвате да се изплъзнете — рече той. — Е, кой от нас е жалка твар?
Едва сега разбрах.
Джим се вглеждаше в лицето ми, сякаш търсеше местенце, където да стовари юмрука си.
— Никому не ще позволя… — забъбри той заплашително.
Да, действително, това беше страшно недоразумение; той се бе издал напълно. Не мога да ви предам как бях потресен. Изглежда, не успях да скрия чувствата си, тъй като изражението на лицето му леко се измени.