Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Боже мой! — избъбрих. — Не мислите ли, че…
— Но съм уверен, че не ми се е сторило — настояваше той и за първи път от началото на тази печална сцена повиши глас. После с нотка на презрение добави: — Значи, не сте били вие? Отлично, ще открия тогава онзи, другия.
— Не ставайте глупав — извиках в отчаянието си, — това съвсем не беше обида.
— Аз чух — повтори Джим с непоколебимо и мрачно упорство.
Може би ще се намерят хора, на които ще се сторя смешно такова упорство. Но аз не се смеех. О, не! Никога не бях срещал човек, който да се издаде така безжалостно, поддавайки се на една напълно естествена подбуда. Една-единствена дума го лиши от неговата сдържаност — от оная сдържаност, която за приличието на нашето вътрешно „аз“ е по-необходима от дрехата за нашето тяло.
— Не ставайте глупав — повторих.
— Но вие не отричате, че онзи, другият, е казал това? — изрече той ясно и ме гледаше в лицето, без да мигне.
— Не, не отричам — отвърнах, издържайки неговия поглед.
Накрая Джим наведе очи и погледна там, където му сочех с пръст. Отначало като че ли не разбра, после се вцепени, след това на лицето му се изписа изумление и уплаха, сякаш кучето беше чудовище, а той за пръв път виждаше куче.
— Никой дори не е помислял да ви оскърбява — рекох.
Той гледаше жалкото животно, което седеше неподвижно, сякаш бе статуя, с наострени уши и източена муцуна, обърната към вратата; изведнъж, подобно на автомат, то щракна със зъби, опитвайки се да лапне една прелитаща муха.
Погледнах момъка. Руменината на хубавото му, почерняло от слънцето лице внезапно потъмня и заля челото до самите корени на къдравата му коса. Ушите почервеняха и дори ясните сини очи станаха по-тъмни от прилива на кръв в главата. Устните леко се разтвориха, сякаш той ей сега щеше да се разплаче. Разбрах, че не е в състояние да изрече нито една дума, потиснат от своето унижение. И разочарование — кой знае? Може би се стремеше към това сбиване, което искаше да ми натрапи за своето равновесие за свое успокоение? Кой знае какво облекчение чакаше от това сбиване? Беше толкова наивен, че можеше да очаква каквото си иска; но в дадения случай се бе издал съвсем напразно. Беше искрен със самия себе си — да не говорим пък за мен, — подтикван от безумната надежда да получи по такъв начин някакво ефектно опровержение, но звездите бяха иронично неблагосклонни към него. Той издаде нечленоразделен звук като човек, полузашеметен от удар по главата. Жалко беше да го гледаш.
Настигнах го отново далече от вратите. Дори трябваше да потичам, но когато запъхтян се изравних с него и го попитах за бягството, той рече: „Никога!“ — и тутакси зае отбранителна позиция. Обясних, че съвсем не съм искал да кажа, че бяга от мене.
— От никого… от никого на света — заяви Джим упорито.
Въздържах се и не му казах за едно-единствено изключение от това правило — изключение, приемливо за най-храбрите от нас. Мислех, че той сам твърде скоро ще разбере това. Момъкът търпеливо ме гледаше, докато измислях какво да му кажа, но в този момент нищо не ми идваше на ума и той отново закрачи напред. Аз не изоставах от него и не желаейки да го изпусна, бързо заговорих, че не би ми се искало да го оставя с лъжливото впечатление за моето… моето… Запънах се. Глупостта на тази фраза ме изплаши, докато се опитвах да я завърша, но могъществото на фразите няма нищо общо с техния смисъл или с логиката на тяхната конструкция. Моето идиотско бъбрене, изглежда, му хареса. Той го прекъсна, като каза с вежливо спокойствие, което свидетелствуваше за безкрайното му самообладание или пък за удивителната лабилност на настроението му:
— Изцяло моя грешка…
Много се учудих на този израз, намекващ за някакъв незначителен случай. Нима Джим не бе разбрал неговото позорно значение?
— Трябва да ми простите — продължи той и мрачно добави: — Всички тези хора, които ме гледаха с втренчени очи в съда, ми се струваха такива глупаци, че… че би могло да бъде и така, както предполагах.
Думите му ме изумиха. Той ми се представи в нова светлина. Погледнах го с любопитство и срещнах очите му, които изразяваха непроницаемост и пълна липса на смущение.
— С подобни неща не мога да се примиря — каза Джим съвсем просто — и не искам. В съда е друго; там трябва да търпя това — и ще го изтърпя.