Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Почувствувал ли беше Джим, че почвата му се изплъзва под краката? Бих искал да зная… Но несъмнено твърде скоро му се удаде да си намери нова опора. Той бе на брега цели две седмици в Дома на моряка; в същото време там живееха още шест-седем души и от тях научавах по нещо за него. Тяхното мнение се свеждаше до това, че без да имаме предвид разните му недостатъци, той е едно унило животинче. По цял ден бил на верандата, легнал в шезлонг, и напускал убежището си само в часовете за храна или късно вечер, когато тръгвал да скита по кейовете в пълна самота, откъснат от всички, нерешителен и мълчалив като бездомен призрак.

— Струва ми се, че през всичкото това време не съм казал и две думи на някоя жива душа — забеляза момъкът и ми стана жал за него; той веднага добави: — Един от онези непременно е издрънкал нещо такова, с което не бих могъл да се примиря, а не исках да влизам в свади. Да! Тогава не исках. Бях твърде… твърде… Не ми беше до свади.

— Значи, онази преграда в трюма е издържала — бодро изрекох аз.

— Да — прошепна той, — издържа. И все пак мога да ви се закълна, че чувствувах как тя се издува напред под ръката ми.

— Чудно какъв силен напор може да издържи понякога старото желязо — забелязах.

Като се облегна назад в стола, протегнал крака и отпуснал ръце, той няколко пъти леко кимна. Трудно е да си представиш по-тъжна картина. Изведнъж Джим вдигна глава, изправи се в стола, шляпна се по бедрото.

— Ах, какъв случай е изпуснат! Боже мой! Какъв случай е изпуснат! — възкликна той и последната дума „изпуснат“ прозвуча като вик, изтръгнал се с болка.