Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
По такъв начин благодарение на Джим за миг видях истинското лице на Брайърли няколко дни преди той да повери на морето своя действителен образ и своята маска. Разбира се, отказах да се замеся. Тонът, с който бяха казани последните думи, „но вие…“ (бедният Брайърли се изпусна несъзнателно), изглежда, намекваше, че не заслужавам повече внимание от някаква буболечка, и в резултат на това аз с негодувание се отнесох към предложението му и окончателно се убедих, че съдебното следствие е сурово наказание за Джим; подлагайки се на него — всъщност доброволно, — той като че ли изкупва до известна степен отвратителното си престъпление. Преди не бях толкова уверен в това. Брайърли си отиде сърдит. В същото време настроението му ми се стори по-загадъчно, отколкото ми изглежда сега.
На следния ден, като се явих късно в съда, седнах самичък. Разбира се, не забравих за разговора си с Брайърли и следях с поглед и двамата. Поведението на единия ми се струваше мрачно, дръзко, физиономията на другия изразяваше презрителна скука; обаче първото можеше да бъде не по-малко погрешно от второто, а аз знаех, че физиономията на Брайърли лъже: Брайърли не скучаеше — той беше ядосан; следователно и Джим може би съвсем не беше дързък. Това се съгласуваше с моята теория. Смятах, че той е изгубил всяка надежда. И тъкмо тогава очите ни се срещнаха. Погледът, който ми хвърли, можеше да унищожи всяко желание да го заговоря. Приемайки всяка от двете хипотези — че той е нагъл или че е отчаян, — аз чувствувах, че с нищо не мога да му помогна. Беше вторият ден от гледането на делото. Много скоро след тази размяна на погледи между нас разпитът беше отново отложен за следния ден. Белите почнаха да си пробиват път към изхода. Известно време преди това заповядаха на Джим да слезе от подиума и той можа да излезе от залата с първите. Видях широките му рамене и главата му на светлия фон на отворената врата. Докато крачех бавно към изхода, разговаряйки с едного — някакъв непознат човек случайно се обърна към мен, — можех да го виждам от съдебната зала; облакътил се на балюстрадата на верандата, той стоеше с гръб към малкия поток от хора, който се процеждаше по стълбите. Чуваше се шепот от гласове и шумолене на крака.
Сега трябваше да се гледа делото за побоя над някакъв лихвар. Обвиняемият — почтен селянин с права бяла брада — седеше на една рогозка отвън до самата врата; около него клечаха или стояха прави синовете му, зетьовете му, съпругите им — мисля, че едва ли не половината село се бе събрало тук. Някаква стройна, тъмнокожа жена с полугол гръб, с голо черно рамо и тъпка златна халка, прекарана през носа й, изведнъж заговори с остър, писклив глас. Човекът, който вървеше с мен, неволно вдигна очи към нея. В този момент ние вече излизахме през вратата, озовавайки се зад внушителния гръб на Джим.
Не зная тези ли селяни бяха довели със себе си едно жълто куче. Така или иначе, там имаше куче и като всяко туземно куче, то крадешком се провираше между краката на минаващите; моят спътник се препъна в него. Кучето, без да изквичи, отскочи настрана, а непознатият, като леко повиши глас, каза с тих смях:
— Погледнете тази жалка твар!
Потокът от хора тутакси ни раздели. За миг ме притиснаха до стената, а непознатият заслиза по стъпалата и изчезна. Видях как Джим рязко се обърна. Той направи крачка напред и ми прегради пътя. Бяхме сами; Джим ме измери с упорит и решителен поглед. Чувствувах се като човек, когото са спрели в някаква гора. Верандата вече бе опустяла; шумът и движението замряха в залата на съда; там, в сградата, се бе възцарило гробно мълчание и само нейде далеч отвътре се зачу жаловит глас на ориенталец. Кучето, не успяло да се вмъкне през вратата, седна тутакси на задните си лапи и почна да си лови бълхите.
— За мен ли казахте това? — попита Джим съвсем тихо, навеждайки се напред така, сякаш искаше да се нахвърли отгоре ми.
Веднага отговорих:
— Не.
Нещо в звука на спокойния му глас ми подсказа, че трябва да бъда нащрек. Аз го следях зорко. Това много приличаше на среща в гората, само че не трябваше да се предрича изходът, тъй като той не можеше да поиска нито парите, нито живота ми — нищо, което просто бих му дал или бих почнал да браня с чиста съвест.
— Вие отричате — рече той много мрачно, — но аз чух.
— Има някакво недоразумение — възразих, без да разбирам нещо, но не свалях очи от лицето му. Видях как то потъмня като небе пред буря: облаците незабелязано се трупат и тайнствено се сгъстяват в тишината, преди да се разрази стихията.