Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Мислите ли, че бихте могли? — попитах безжалостно аз.

Джим скочи от масата и като отиде до каменната балюстрада, се загледа в нощта. След миг се върна и застана до стола ми; младото му лице беше още помрачено от болка, породена от чувство, което бе надвил. Момъкът прекрасно разбираше, че не се съмнявам в неговата способност да управлява кораб. С леко треперещ глас ме попита защо казах това. А съм бил така „безкрайно добър“ към него. Дори не съм му се присмял, когато… тук той почна да се запъва… „когато се случи онова недоразумение… и се показах такова глупаво магаре“.

Прекъснах го и убедено заявих, че на мен недоразумението съвсем не ми се е сторило смешно. Той седна и като засърба замислено кафето си, го изпи до дъно.

— Но нито за миг не съм допускал, че онова прозвище може да ми приляга — произнесе той.

— Така ли? — попитах.

— Да — потвърди той спокойно и решително. — А вие знаете ли какво бихте направили на мое място? Знаете ли? И нали не се смятате… — тук той преглътна нещо — … не се смятате за… жалка твар?

При тези думи Джим — кълна се в честта си — ме погледна изпитателно. Очевидно това беше въпрос — въпрос bona fide32. Обаче отговор той не чакаше. Преди да успея да се опомня, момъкът заговори отново, загледан право пред себе си, сякаш четеше нещо, написано върху звездната мантия на нощта.

— Цялата работа е да бъдеш готов. А аз не бях готов… тогава. Не желая да се оправдавам, по бих искал да обясня… бих искал някой да разбере… някой… поне един човек! Например вие! Защо не вие!

Думите му прозвучаха тържествено и мъничко смешно: така става винаги, когато човек отчаяно се опитва да спаси представата си за това какъв трябва да бъде моралният му облик. Тази представа е условна — само едно от правилата на играта, не повече, но то има огромно значение, тъй като почива на неограничената власт на природните инстинкти и жестоко наказва падението.

Той почна разказа си съвсем спокойно. На борда на парахода на компанията „Дейл Лайн“, който прибрал четиримата, плаващи с лодка под меките лъчи на залязващото слънце, още от първия ден почнали да се отнасят с подозрение към спасените. Дебелият капитан разказвал някаква история, останалите трима мълчали и отпърво неговата версия била приета. Нали няма никога да подложите на кръстосан разпит хора, претърпели корабокрушение, които сте имали щастие да спасите ако не от мъчителна смърт, поне от жестоки мъчения. После, когато било вече време да се премисли казаното, на капитана и на помощниците на „Ейвъндейл“, изглежда, им хрумнало, че в цялата история има „нещо съмнително“; но своите съмнения те, разбира се, запазили за себе си. Били прибрали капитана, първия помощник и двама механици от потъналия параход „Патна“, което от тяхна страна било достатъчно. Не попитах Джим как се е чувствувал през онези десет дни на борда на „Ейвъндейл“. От начина, по който разказваше за това, мога свободно да заключа, че бе донякъде зашеметен от направеното откритие — откритие, което го засягаше лично — и несъмнено се опитваше да го обясни на единствения човек, способен да оцени огромната му важност. Трябва да разберете, че той съвсем не се мъчеше да омаловажи неговото значение. В това съм уверен; и именно тук се корени онова, което отличаваше Джим от останалите. Що се отнася до чувствата, които е изпитал, когато е слизал на брега и е чул за непредвидения завършек на историята, в която бе играл такава важна роля — за тях той нищо не ми каза и е трудно да си ги представим.