Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Това било, както разбрах, тогава, когато неговият капитан го е изпратил повторно на носа, навярно за да го отстрани от мостика. Джим ми каза, че първият му порив бил да извика и като разбуди всички тези хора, изведнъж да ги хвърли в ужас, но мисълта за неговата безпомощност така го зашеметила, че нямал сили да издаде никакъв звук. Ето какво, изглежда, трябва да се разбира под думите „езикът ми е залепнал за гърлото“.

„Устата ми беше засъхнала“ — така пестеливо описа Джим това състояние. Безмълвно се измъкнал през люк номер едно. Някакъв уиндсейл34, смъкнал се надолу, го докоснал случайно по лицето и от лекото съприкосновение с него той едва не паднал от стълбата на люка.

Джим призна, че краката му се разтреперили, когато излязъл на предната палуба и погледнал друга голяма група спящи пътници. Точно тогава спрели машините и почнали да изпускат парата. От този глух тътнеж нощта забръмчала като басова струна. Корабът треперел в ритъм с бръмченето.

Тук-таме някоя глава се повдигала от рогозката, смътно се очертавала фигурата на надигащ се и присядащ човек, който сънено се ослушвал за миг и после отново лягал сред множеството сандъци, парни скрипци, вентилатори. Джим знаел: всички тези хора били недостатъчно просветени, за да разберат значението на странния шум. Железният кораб, хората с бели лица, всички предмети, всички звуци — всичко на борда изглеждало на тази невежа, благочестива тълпа еднакво странно и толкова сигурно, колкото и непонятно. Хрумнало му, че това обстоятелство може да се нарече щастливо. Такава мисъл е била наистина ужасна.

Не забравяйте: той вярвал (както би вярвал всеки на негово място), че корабът всеки момент може да почне да потъва; издулата се, проядена от ръждата преграда, която възпирала океана, можела фатално да рухне — внезапно като минирана дига — и да пусне потока вода. Той стоял неподвижно, загледан в тези проснати тела — обречен човек, който знае съдбата си и наблюдава тихата група мъртъвци. „Те бяха мъртви! Нищо не можеше да ги спаси. В лодките едва ли биха се побрали половината, но за това нямаше време. Нямаше време! Нямаше!“ Безсмислено изглеждало той да разтвори устни, да помръдне ръката си или крака. Преди да успее да извика три думи или да направи три крачки, вече ще се мята в морето, което ще се покрие с пяна от отчаяните усилия на потъващите хора, ще се огласи от вопли за помощ. Помощ не можеше да има. Джим прекрасно си представил какво точно ще стане; той преживял това, застанал неподвижно до люка с фенер в ръка — преживял всичко, включително и най-последната мъчителна подробност.

Мисля, че той преживяваше всичко повторно, когато ми описваше нещата, за които не е могъл да говори в съда.

— Аз видях ясно — така, както виждам сега вас, — че не мога да направя нищо. Животът като че бе напуснал тялото ми. Помислих си, че най-добре ще бъде да стоя на мястото си и да чакам. Не допусках, че ми остават още много секунди…

Изведнъж парата престанала да излиза. Шумът по думите на Джим тревожел, но тази внезапна тишина му се сторила непоносимо гнетяща.