Капан за мишки

Този ден по график ми беше „за баня“ и това означаваше, че трябва да изкъпя котките си със специалния шампоан срещу кърлежи и бълхи. По принцип не е задължително котките да се къпят, ако не ги подготвяш за изложба, но знае ли човек какви гадости внася вкъщи с обувките си? Така че ежемесечното къпане според мен е необходима и напълно уместна профилактична мярка. Сигурно в това играе роля моят манталитет на участъков милиционер, нали вече казах, че участъковият и профилактиката са братя близнаци — като Ленин и партията, възпети от Маяковски.

Къпането на зверчетата е цяла епопея, изискваща спазване на определена последователност в действията. Първи замъквам в банята Айсор, защото той обича къпането точно колкото да му дават таблетки или да му бият инжекции, тоест никак не го обича. Незнайно защо. И ако повлека за екзекуцията първо кой да е друг опашат обитател на моя апартамент, Айсор моментално усеща какво се случва и се крие така, че не мога да го открия, а и да го намеря, не мога да го хвана. Все пак не съм щангист тежка категория, та всеки път да отмествам от стената огромния и страшно тежък диван. Веднъж опитах. Стана лошо. И за дивана, и за пода, и за моя гръб. Повече не рискувам. Така че правото на първо къпане е завинаги запазено за съобразителния, бързокрак и пъргав Айсор, черен котарак с гладка козина и от неизвестна порода, но с висок интелект.

Айсор се държи по мъжки, самоотвержено се бие за свободата и независимостта си, изтръгва се, драска, опитва се да изскочи от ваната, но при това не издава нито звук. Мъжкар и това си е! След неговото къпане аз вече целият съм мокър и от водата, и от пот. По-нататък нещата олекват, светото семейство в състав тате Приятел, мама Арина и дъщеричката им Карма — американски екзоти — има неутрално отношение към къпането, не го приветства, но и не се страхува от него толкова панически, колкото Айсор. Момичетата, както приляга на дами, не се изтръгват, но се мятат и вият неприятно, просто така, колкото да не си помисля — пази боже, че това им харесва. Приятел мълчи, сумти и ме гледа с ням укор. Последен под душа влиза старият Ринго — сибирски котарак, който за разлика от останалите, незнайно защо обича къпането, стои във ваната съвършено спокойно и дори мърка от удоволствие, а е недоволен и пръхти само когато струйки вода попаднат в очите или ушите му. Въпреки лоялното му отношение към процедурата, Ринго ми отваря най-много работа, защото козината му е дълга, пухкава и трябва не само дълго да се мие, но и грижливо да се подсушава със сешоар, като същевременно се разресва, инак ще се сплъсти. Докато водната част ми отнема един час за всичките пет котки, за сушенето и разресването на Ринго, отиват още час и половина. Той не обича да го сушат, страхува се от сешоара, ужасно мрази гребените, така че аз прекарвам този час и половина в повече от странна поза, наречена „стискане с крака, седнал на пода“. Невъзможно е да държа котарака с ръце, защото в едната стискам сешоара, включен на най-слабата мощност, а в другата — омразния гребен. Господ не ми е дал трета ръка. А е трябвало. Би могъл да предвиди такава резервна част специално за любители на котки, много щеше да ни е полезна.