Капан за мишки

— Може да каниш артисти, които са били популярни навремето — предложи тя.

— Но това струва пари — въздъхнах аз. — Знаеш ли какви хонорари искат?

— Ами провери какви хора живеят в твоя район. Може сред тях да се намерят интересни личности, с които твоите старци ще искат да се срещнат. Те няма да вземат пари от своите съкварталци, нали е общо дело.

— В моя район нямам нито един известен артист — отвърнах унило.

— Е, не е задължително да е артист. Може да намериш някой стар детектив или следовател, който да им разкаже интересни случаи от практиката си.

Ето на, все пак Светка е сто пъти по-умна от мен. Защо за такова просто нещо се сетих не аз, служителят на милицията, а тя — неосъществената балерина, съпругата на музикален продуцент, майката на две деца, домакинята?

На другия ден, когато отидох на работа в моя участък, аз извадих паспортите на блоковете и започнах внимателно и сериозно да проучвам сведенията за обитателите им. Светка бе насочила мислите ми в перспективно направление и аз си набелязах няколко души, срещите с които можеха да бъдат интересни за моите старци. Освен стария следовател, който бе работил още през шейсетте години, набелязах и една преводачка от китайски, която със сигурност неведнъж бе ходила в тази интересна страна и би могла да разкаже не само за Китай, но и за поведението на съветските делегации (о, там винаги е имало маса любопитни и смешни истории!), както и двойка учени историци. Сред другите в моя списък попадна Мая Виталевна Истомина, за която се знаеше, че е писателка. Името й нищо не ми говореше, не бях чел книгите й и дори не бях чувал за тях, затова отново се обърнах за консултация към Светка, която четеше много, без изобщо да подбира какво.

— Мая Истомина ли? — попита тя. — Да, имаше такава, но тя отдавна не пише нищо, струва ми се. Или пише, но не нещо популярно, а за тесен кръг читатели. С една дума, спомням си, че когато бях девойка, я четях с голямо удоволствие, тя дори бе доста популярна. Но това беше отдавна.

— Имаш предвид, когато си била още млада, така ли? — поинтересувах се нагло.

— Грубиян — ласкаво ме парира Светка. — Да не си посмял да ми напомняш за възрастта ми. Ако искаш, ще потърся вкъщи някоя книга на Истомина, сигурна съм, че все нещо се е запазило.

— Потърси, ако обичаш, защото не е удобно да отида при жената, без да имам и представа какво е писала и добре ли го е написала.

Светка изпълни обещанието си и след два дни ми донесе опърпан донемайкъде брой на списание „Епоха“ от осемдесет и първа година, в който намерих повестта на Мая Истомина „Самосъд“. Прочетох я бързо и трябва да призная, че тя ми направи силно впечатление. Не съм познавач на литературата, в смисъл че не разбирам от тънкости на стила и изграждането на композицията, аз съм банален потребител на литературни текстове и ги оценявам от една-единствена гледна точка: дали ми е интересно да ги чета или не.