Капан за мишки

С една дума, след като здравата поразмишлявах, стигнах до извода, че на първо време спонсор на собственото ми начинание трябва да стана самият аз. Че кой друг, ако не аз? Идеята е моя, имам и пари. Ако след време се намерят и други желаещи да участват в осигуряване живота на старците на моята територия, ще бъда щастлив, но няма да седя и да чакам такива желаещи да се появят. Така може да чакам с години. Защото никой от нищо не се интересува, така че работата няма да се свърши сама. Все някой трябва да направи първата крачка и да започне. Защо този човек да не бъда аз, в края на краищата нали мен ме боли за моите пенсионери, тогава кой, ако не аз, трябва да започне да се бори с тази болка? Никой няма да го направи вместо мен, а и никой не е длъжен.

Започнах, както си му е редът, с посещения при началството. Началството ме слушаше с половин ухо, разсеяно кимаше и пестеливо обясняваше, че с нежилищния фонд е много трудно, че няма място дори за задължителните общински служби, а за аренда не може и да се мечтае: никой не разполага с такива пари. След един месец подобни посещения разбрах, че по този тротоар съм направил каквото мога и е време да мина на отсрещния.

На моята територия има няколко фирми, които са взели под аренда доста просторни помещения в дву- и триетажните блокчета, така че защо да не си поговоря с техните собственици за пренаемане на малка част от техните помещения? Естествено нямаше и да поглеждам към фирмите, които ремонтираха блокчетата си отвън, а вътре всичко изпипваха на световно ниво, но виж, в по-скромните спокойно можех да пробвам. Като участъков бях длъжен да обърна специално внимание именно на организациите, които имат известни търкания със санитарните органи и пожарната инспекция. Внимателно прегледах записките си — както нанесените в специални „паспорти“, така и направените на хвърчащи листове и в работния ми бележник, и избрах две, както ми се стори, перспективни фирми. С едната от тях не успях да се договоря: те имаха излишни площи, но разпръснати, тоест по една стая на различни етажи, в другата обаче извадих късмет. Оказа се, че имат още незаета и доста прилична част от първия етаж, приблизително сто квадратни метра. Пренаемането на тези сто квадрата щастие, собствениците оцениха на трийсет и пет хиляди долара за година, което беше напълно човешка цена, като се имат предвид местоположението и съществуващите в Москва цени, но прекалено висока лично за мен. След разговора за пожарната инспекция и моите собствени възможности да регулирам наличния конфликт, цената слезе до трийсет хиляди, а след като задушевно си побъбрихме колко би било добре за служителите на фирмата да бъде организиран собствен стол и колко лошо би било санитарната инспекция до безкрай да смуче кръвта на ръководството, като намира нови и нови недостатъци и заплашва стола със закриване, цената падна с още пет хиляди. Но и двайсет и пет хиляди бяха множко за мен.