Капан за мишки

На другия ден се облякох по-прилично, тоест извадих от гардероба на пръв поглед обикновени дрешки — панталон, риза и джемпър, но за хора, които разбират. А човекът, с когото смятах да се срещна, беше от разбиращите. Не уважавах този човек, но го познавах отдавна и доста добре, защото какво уважение може да съществува между участъков милиционер и тартор на групировка, която „държи“ района, а от друга страна, макар и лош участъков, нямаше да струвам и пукната пара, ако не познавах този човек и не знаех за него разни работи. Този човек, на име Абдурахманов и с прякор Абдул, беше възпитан в любов към роднините си и в стремеж да помага на всеки от тях, което за народите на Кавказ е напълно естествено, а за мен — изгодно. В дадената ситуация, разбира се, Абдул обичаше всички роднини да са му под ръка, неговите трети, четвърти и пети братовчеди, техните бащи и братята на бащите бяха окупирали в нашите околности цялата търговия на дребно, с която се занимаваха самите те, и всички останали видове бизнес, който редовно рекетираха. Ето защо не беше голям проблем да влезеш при Абдул — достатъчно бе само да се отбиеш в някой магазин и да кажеш няколко думи на управителя му. След около три часа получих отговор: часа и мястото на срещата. Въпреки кавказкия си произход, Абдул предпочиташе източната кухня и беше определил за място на нашите преговори ресторанта, наречен „Чайна“.

Всички церемонии, които задължително придружаваха преговори от този род, ми бяха добре известни и аз честно ги спазвах. Никакви ръкостискания, но и никакви приказки за работа, докато не е отпита първата глътка и не е погълнат първия залък.