Ключът на Лъжеца

Когато всеобщата какофония от спорове кой къде да седне и викове за бира утихна до по-отчетливи разговори, започнах да осъзнавам, че всички около мен говорят на северняшки. Снори си бъбреше с някакъв кльощав мъж и плюеше думи, които биха счупили ченето на нормален човек. От другата ми страна Тутугу беше открил сродна душа, друг риж северняк, чиято червена брада се сипеше над корем тъй необятен, че го принуждаваше да седи далеч от масата и достигането до бирата се превръщаше в проблем. Те също бяха потънали в разговор на старонорвежки. Започваше да ми се струва, че нашият първи срещнат е единственият сред тия хора, който умее да говори като човек от Империята.

В Тронд повечето северняци знаеха стария език, но всички говореха имперски и го използваха на халба бира, на работа и на улицата. Като цяло градското население избягваше стария език и усложненията му от диалекти и местни разновидности и вместо това се придържаше към езика на търговците и кралете. Всъщност, струваше ми се, че добрите жители на Тронд минават на северняшки единствено когато търсят най-подходящата ругатня за дадена ситуация. Взаимните обиди са национален спорт в Норсхайм и за най-добри резултати съперниците обичат да прибягват към старите ругатни на Севера, черпейки от огромния запас грубости, които могат да се кажат за нечия майка, скрит във великите саги.

Оказа се обаче, че в затънтените селца нещата стоят съвсем различно — тук се говореше на език, който май изискваше да глътнеш жива жаба, за да произнесеш някои думи, и да изкараш половин пинта храчка за останалите. Тъй като познанията ми по северняшки се ограничаваха до това да нарека някого лайнар или да кажа, че някоя има много вирнати цици, аз се мръщех на настоящата си компания и гледах да си държа устата затворена, освен, разбира се, ако не наливах бира в нея.

Нощта напредваше и макар че ужасно се радвах да се махна от лодката и от вятъра и да стоя на под, който има благоприличието да остане където са го сложили, не можех да се насладя истински на преживяването да съм натъпкан между четирийсетина смърдящи хароухаймци. Това ме накара да се зачудя върху приказките на Енгли за грабителски набези, тъй като цялото мъжко население, изглежда, се бе стълпило в залата за пиршества при първия повод.

— … хардасите! — Юмрукът на Снори тресна по масата, за да наблегне на тази дума, и аз осъзнах, че повечето местни го слушат. Ако се съдеше по настъпилото затишие, предположих, че им разказва за пътуването ни до Черната крепост. Надявах се да не спомене ключа на Локи.

Лично на мен северняшкото очерняне на Локи ми изглеждаше странно. От всичките им езически богове Локи явно беше най-интелигентният, способен на планиране и тактика, които биха могли да помогнат на Асгард във войните с великаните. И въпреки това те го бяха отритнали. Отговорът, разбира се, бе навсякъде около мен в Хароухайм. Дъщерите им не бяха ухажвани или съблазнявани, а отмъквани от грабители. В древните сказания, от които се вдъхновява всеки викинг, силата беше единствената добродетел, а желязото — единствената валута, която е от значение. Локи и неговата хитрост, с която един по-слаб човек би могъл да надвие по-силен, беше като анатема за тези хора. Нищо чудно тогава, че ключът му носеше проклятие за всеки, опитал се да го вземе със сила.