Градът на златната сянка

— Добре. Сега си сядайте на задниците и млъквайте. Първо трябва да се добера до задната вратичка, която вградихме вътре ние с Мелани и Саката. Обикновено това е достатъчно да ни вкара във всяка система, но с тази са правили какви ли не щуротии — такива равнища на сложност, каквито не съм виждал.

После Сингх изчезна и се възцари тишина. Рени чакаше възможно най-търпеливо, но без да чува гласове, изобщо не беше в състояние да прецени колко дълго. Може да бяха минали десет минути или пък час, когато гласът на стария хакер отново избръмча в слушалките й:

— Вземам си думите назад. — Сякаш беше останал без дъх и далеч не беше чак толкова спокоен, както обикновено. — Думата не е „сложност“. Може би е „лудост“ — всичко във вътрешните пръстени на тази система си има някакъв смахнат ъгъл на случайност. Знаех, че смятаха да инсталират неврална мрежа в центъра на това нещо, но и те си имат правила. Учат се и всъщност всеки път правят, каквото трябва, което на определен етап означава всеки път едно и също…

Беше й трудно да седи в мрака и да не прави нищо. За първи път, откакто се помнеше, Рени копнееше да докосне нещо, каквото и да е то. Телеприсъствие, така го наричаха в старите учебници по ВР-контакт от разстояние.

— Не разбирам — обади се тя. — Какво става?

Сингх беше толкова объркан, че май не се разсърди, че го прекъсват.

— Отворена е — широко отворена. Надникнах вътре през задната вратичка. Преди всеки път, когато съм се пробвал, се натъквах на някаква шантава гнездовокодова бариера от другата страна. Измислих решение, като предположих, че това е само първият пласт защита около ядрото на системата, но сега го няма там. Нищичко не прегражда пътя ни.

— Какво? — Гласът на Мартин също прозвуча разтревожено. — Означава ли това, че цялата система е незащитена? Не мога да повярвам.

— Не. — Рени долавяше смущението на Сингх. — Щеше ми се да е така — това би означавало просто срив на системата. Доколкото видях, дупката, ако я наречем така, е само в последния защитен пръстен, от другата страна на точката, където влязох — задната вратичка, която още преди десетилетия вградихме точно в тази част на механизма. Но тя никога досега не е била незащитена.

— Простете, че говоря за нещо, което не разбирам — обади се !Ксабу. Рени с изненада установи колко се радва да чуе гласа му в мрака. — Това не ви ли прилича на капан?

— Много ясно! — сприхаво отсече Сингх. — Сигурно цяла дузина инженери по системите на това копеле Атаско точно в този момент си седят в някоя стая като полярни мечки около дупката в леда и чакат да видят чия ли глава ще се покаже. Но кажете ми какво друго да правим.

Отделена от тялото си както никога досега, плуваща в някакво негативно пространство, Рени пак усети кожата й да настръхва.

— Не знам — продължи старият хакер. — Казах ви, тази операционна система е неразгадаема. Най-сложното нещо, което съм виждал досега — не мога дори да предположа колко трилиона инструкции в секунда изпълнява! Исусе! Тия наистина са върхът — не съм и чувал да споменават за такава скорост на обработка. — В гласа му се долавяше неприкрито възхищение. — Но не можем да приемем току-така, че е капан. Първо на първо, прекалено се набива на очи и това е глупаво, не мислите ли — просто да изключат охраната, която сме очаквали, че ще се наложи да пробием? Може би това няма абсолютно нищо общо с нас — може би операционната система прави нещо критично важно някъде другаде и е изтеглила някои ресурси от вътрешния кръг на охраната, като е схванала, че може да ги върне, ако нещо се промъкне през външния кръг. Ако не се опитаме да влезем, може по-късно да открием, че сме броили фъшкиите на най-големия троянски кон на земята.