Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Той самият имаше няколко въпроса. Например какво общо можеше да имат изкопчиите с битките? Или с обсадите може би. Независимо от отговора, рудници имаше чак при Камата на Дракона и в тези времена дори и там едва ли щяха да се намерят рудничари. Все едно, тази битка щеше да мине и без такива. Важното бе, че той знаеше, че Мат е спечелил от другата страна на онази врата тер-ангреал нещо повече от странната склонност да дърдори на Древния език, когато не внимава. И след като го знаеше, трябваше да се възползва от това.
„Не бива да си толкова напорист“ — каза си той с горчивина. Бе забелязал катерещия се към шатрата му Мат и без колебание бе пратил Лан да види какво може да излезе на повърхността при един безгрижен разговор. Направил го беше съзнателно. Останалото можеше и да не дойде, но можеше и да се случи. Надяваше се Мат да прекара чудесно, докато е на свобода. Надяваше се и Перин да се чувства отлично в Две реки, да запознае Файле с майка си и сестрите си, а навярно и да се ожени за нея. Надяваше се, защото знаеше, че ще ги привлече отново, като тавирен, притеглящ към себе си други тавирен, самият той — най-силният. Моарейн твърдеше, че не било съвпадение трима такива да отраснат в едно и също село, почти на една и съща възраст; Колелото заплиташе в Шарката случайност и съвпадение, но не беше възможно да втъче без причина такива като тях тримата. Рано или късно щеше да притегли отново приятелите си, където и да отидеха, а когато дойдеха, щеше да ги използва както може. Както трябва. Защото щеше да потрябва. Защото каквото и да казваше Пророчеството за Дракона, той беше сигурен, че единственият шанс, който имаше да спечели Тармон Гай-дон, бе в това да бъдат и тримата заедно, трима тавирен, свързани един с друг от невръстното си детство и след това — обвързани наново. Не, не биваше да бъде напорист. „Бездруго вече толкова вониш, че ако те подуши, и сеанчанец ще си повърне вечерята!“
— Свири „Марша на смъртта“ — заповяда той с по-дрезгав глас, отколкото му се искаше, и Натаил за миг го изгледа тъпо. Беше чул всичко. Сигурно щеше да има въпроси, но нямаше да намери отговори. След като Ранд не можеше да сподели с Лан тайните на Мат, нямаше да ги издаде и пред един Отстъпник, колкото и питомен да изглеждаше. Този път съзнателно си придаде твърдост и насочи дръжката на копието към веселчуна. — Засвири я, ако не знаеш някоя по-тъжна. Засвири нещо, от което твоята душа да заплаче. Ако все още имаш душа.
Натаил му отвърна с угодническа усмивка и поклон, но като че ли пребледня. Наистина поде „Марша на смъртта“, но музиката му зазвуча по-затрогващо от всякога, пронизително, като погребална песен, от която всякоя душа щеше да заплаче. Загледа втренчено Ранд, като че ли да види дали му действа.
— Лан, би ли поканил другите да влязат? — каза Ранд и легна на чергите.
Лан се поклони официално и излезе. Направи го за пръв път, но Ранд го отбеляза съвсем разсеяно.
Битката щеше да започне утре. Твърдението, че той бе помогнал на Руарк и другите да съставят плана, бе само една учтива измислица. Той бе достатъчно умен, за да си даде сметка, че не разбира нищо и че въпреки всичките си разговори с Лан и Руарк не е подготвен. „Планирал съм стотици битки като тази, и по-големи, и съм давал заповеди, водещи до десет пъти повече.“ Не беше негова мисъл. Луз Терин познаваше войната — беше я познавал, — но не и Ранд ал-Тор, а той беше само това. Слушаше, задаваше въпроси… и кимаше, все едно че разбираше, когато кажеха, че нещо трябва да се направи по такъв и такъв начин. Понякога разбираше и веднага съжаляваше, защото се досещаше откъде идва това разбиране. Единственият му принос беше в настояването, че Куладин трябва да бъде победен, без градът да пострада. Във всеки случай този съвет щеше да добави само няколко щриха към всичко, което вече беше решено. Мат сега щеше да е много полезен с новооткритото си знание.
Не. Нямаше да мисли за приятелите си. Нито за това, което щеше да им причини преди всичко да се свърши. Дори да оставеше битката настрана, имаше твърде много неща, които го безпокояха и за конто трябваше да направи нещо. Липсата на кайриенски флагове над Кайриен бележеше сериозен проблем, непрекъснатите престрелки по границата с Андор — друг. Кроежите на Самаил му създаваха грижи и…
Вождовете на кланове се появиха без ред. Този път Деарик влезе пръв, Руарк и Ерим заедно накрая, с Лан, Бруан и Джеран застанаха до Ранд. Всички се държаха като равни и, изглежда приемаха и Аан-аллейн за равен.