Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Без да вдига очи от картата, той изсумтя:
— Знаеш го не по-зле от мен. Дори само един от онези четири клана да реши да мине на страната на Куладин, ще ви хванат отзад, докато ръцете ви са заети с Шайдо. Куладин ще се превърне в наковалнята, а те в чука, докато вие ще се окажете орехът по средата. Така че поведете само половината от своите срещу Куладин. Така боят ще стане равностоен, но ще трябва да се примирите с това. — Честни правила във войната не съществуваха. Подхващаш врага си отзад, когато най-малко го очаква, тогава и там, където е най-слаб. — Все пак ще имате известно предимство. Той ще трябва да се пази и от набези откъм града. Другата половина разделяте на три части. Едната да загради Куладин в чувал и да го подкара към мостовете, другите две — на няколко мили разстояние между града и четирите клана.
— Хитро — отрони Лан. Изсеченото му като от каменна плоча лице остана безизразно, но в гласа му, макар и едва доловимо, се прокрадна одобрение. — Един клан няма да спечели нищо, ако нападне някоя от двете сили, особено след като другата може да го удари в тил. И по същата причина никой няма да се опита да се намеси в това, което става около града. Обаче четирите клана може да се съюзят. Малко вероятно, след като досега не са го направили, но ако стане, всичко се променя.
Мат гръмко се изсмя.
— Винаги всичко се променя. И най-добрият план трае само докато излети първата стрела. Това и едно дете ще го разбере, освен Индириан и всички, които нямат капка ум в главите си. Ако всички те решат да минат на страната на Куладин, хвърляте зара и се надявате, защото в такъв случай в играта със сигурност се е намесил Тъмния. Поне ще разполагате с достатъчно сили встрани от града, които да им се противопоставят. Достатъчно, за да ги задържат за времето, което ви е нужно. Тогава спирате да преследвате Куладин и обръщате всичко срещу тях веднага след като той започне по живо — по здраво да прехвърля Гайлин. Но се обзалагам, че те ще изчакат и само ще гледат, и ще дойдат при вас, след като приключите с Куладин. Победата решава много спорове в човешките глави.
Музиката беше спряла. Мат извърна поглед към Натаил и видя, че той се взира в него по-твърдо от всякога. Гледаше го така, сякаш никога досега не беше го виждал и не знаеше кой е. Очите на веселчуна бяха като тъмни лъскави стъкълца, кокалчетата на пръстите му бяха побелели върху позлатата на арфата.
Едва сега всичко се срути в съзнанието му — това, което беше изговорил, спомените, които бе обгърнал като свои. „Светлината да те изгори дано, глупак такъв, че не можеш да си сдържаш езика!“ Защо трябваше Лан да подкара разговора по този начин? Защо не беше го заговорил за коне или за времето, или просто да си беше мълчал? Никога досега Стражникът не бе проявявал такава словоохотливост. Обикновено и дърветата бяха по-разговорливи от него. Но разбира се, той самият трябваше да запази здравия си разум и да си държи устата затворена. Добре поне че не беше заломотил на проклетия Древен език. „Кръв и пепел, дано да не съм!“
Мат скочи и понечи да си тръгне, и изведнъж забеляза, че Ранд стърчи насред палатката и разсеяно върти в ръцете си парчето от копие с пискюла. От колко ли време беше тук? Нямаше значение. Мат избълва всичко наведнъж.
— Аз си тръгвам, Ранд. Утре призори. Съмне ли се, качвам се на седлото и ме няма. Щях да го направя още сега, ако можех за половин ден да стигна достатъчно далече, за да мога да спра. Смятам да оставя толкова мили между себе си и айилците — които и да са те, — колкото Пипе може да покрие преди да си направя бивака. — Нямаше смисъл да легне някъде и да го спипат нечии съгледвачи — Куладин сигурно също си имаше, а и другите можеха да не го познаят, преди да са го намушкали с някое копие.
— Ще ми е мъчно, ако си заминеш — тихо рече Ранд.
— Не се опитвай да ме разубежда… — Мат примигна. — И само толкова? Ще ти е мъчно, ако замина?
— Никога не съм се опитвал да те карам да останеш, Мат. Перин си замина, когато му се наложи, ти също можеш.
Мат зяпна. Вярно, Ранд никога не беше се опитвал да го спре. Просто го правеше, без да се опитва. Но сега нямаше никакво придърпване на тавирен, нямаше го и гузното усещане, че прави нещо нередно.
— Накъде заминаваш? — попита Ранд.
— На юг. — Не че имаше кой знае какъв избор с посоката. Другите пътища водеха към Гайлин, а на север от тази река нямаше нищо, което да го заинтересува, или към айилците, част от които можеха да го убият, а другата — да го убият или не, зависи колко близо е до Ранд и какво са вечеряли. Не най-добрият жребий според него. — Колкото за начало поне. После нанякъде, където ще намеря кръчми и жени, които не носят копия. — Мелиндра. Тя можеше да му създаде проблеми. Имаше чувството, че тя е от породата жени, които няма да го оставят да си иде, освен ако сами не пожелаят. Е, тъй или иначе, с нея щеше да се оправи. Може би просто щеше да се метне на коня преди да е разбрала. — Тази работа не е за мен, Ранд. Аз от битки нищо не разбирам, а и не искам да разбирам. — Отбягна погледите на Лан и Натаил. Ако някой от двамата си отвореше устата, щеше да му строши зъбите. Дори на Стражника. — Разбираш ме, нали?