Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
От тази мисъл в устата му стана кисело. Тези правила идеха от паметта на други мъже: единствените правила, които той държеше да помни, бяха „никога не целувай момиче, чиито братя имат белези от нож“ и „никога не играй комар, ако не знаеш къде е задният изход“. Почти му се дощя тези спомени на други мъже да бяха все така като отделни буци в мозъка му, а не да се просмукват в мислите му, когато най-малко ги очаква.
— Киселини в стомаха ли имаме? — попита лениво Натаил. — Някоя Мъдра сигурно ще намери коренче да те излекува. И защо не опиташ при Моарейн?
Мат така и не можеше да хареса този човек; имаше чувството, че непрекъснато си мисли някаква шега, която не иска да сподели. И винаги изглеждаше така, сякаш трима слуги непрекъснато се грижат за облеклото му. Всички тези белоснежни дантели по яката и маншетите, които винаги изглеждаха току-що изпрани. Освен това този тип като че ли никога не се потеше. А за какво му беше дотрябвал на Ранд, си беше пълна загадка. Почти никога не беше го чувал да свири нещо весело на тази арфа.
— Ще се върне ли скоро?
Натаил сви рамене.
— Когато той реши. Може би скоро, може би късно. Никой мъж не засича времето на Лорд Дракона. И много малко жени. — Ето я пак тази тайнствена усмивка. Малко безрадостна този път.
— Ще изчакам. — Беше решил най-после да приключи с това. Толкова пъти го беше отлагал в последния момент.
Натаил отпи от виното си и го изгледа продължително над ръба на чашата.
Не стига че Моарейн и Мъдрите го гледаха така мълчаливо и изпитателно — понякога го правеше и Егвийн: тя между другото определено се беше променила, наполовина Мъдра и наполовина Айез Седай — а сега и веселчунът на Ранд. От този поглед му се дощя да заскърца със зъби. Най-доброто, което щеше да получи от заминаването си, щеше да е, че никой повече нямаше да го гледа така, сякаш всеки миг ще отгатне какво мисли и вече знае дали долните му дрехи са чисти.
Край огнището бяха разпънати две карти. Едната, точно копие на опърпан оригинал, намерен в един полуопожарен град, покриваше северен Кайриен западно от Алгуеня до средата на пътя до Гръбнака на света, докато другата, нова и нахвърляна бегло, показваше терена около града. И двете бяха осеяни с късчета пергамент, придържани на място с камъчета. Щом трябваше да чака и в същото време да загърби търсещия поглед на Натаил, не му оставаше нищо друго освен да разгледа картите.
С върха на ботуша си той отмести няколко камъчета на картата на града, за да може да разчете какво пише на пергаментовите късчета. И неволно трепна. Ако айилските съгледвачи можеха да броят, то Куладин разполагаше с близо сто и шестдесет хиляди копия — Шайдо и онези, за които се предполагаше, че са се присъединили към своите общества сред Шайдо. Доста костелив орех, за да го строшиш току-така. Тази страна на Гръбнака на света не беше виждала такава армия от времената на Артур Ястребовото крило.
Втората карта показваше другите кланове, прехвърлили Драконовата стена. Всички вече го бяха направили, с една или друга сила, пръснати по протежението на пътя според това кога бяха напуснала Джангай и разделени, но неприятно близо до тук. Шианде, Кодарра, Дарайн, а също и Миагома. Взети заедно, те явно разполагаха с поне толкова копия, колкото и Куладин. Вярно беше, че бяха оставили много малко от своите след себе си. Седемте клана с Ранд надвишаваха това число почти двойно и лесно можеха да се справят или с Куладин, или с четирите клана. Или — или. Но не и с двете сили, не и едновременно. Но най-вероятно на Ранд щеше да му се наложи да се срази и с двете едновременно.
Това, което айилците наричаха „замъгляване“, изглежда, засягаше и онези кланове — всеки ден мъжете продължаваха да захвърлят оръжието си и да изчезват, — но само глупак можеше да допусне, че това намалява силите им повече, отколкото тези на Ранд. А винаги съществуваше възможността избягалите да се присъединят към Куладин. Айилците не говореха за това и винаги се прикриваха зад приказките си за присъединяване към обществата. Но дори и сега мъже и Деви решаваха, че не могат да приемат Ранд, нито това, което им беше казал за тях самите. Всяка заран се оказваше, че някои са изчезнали, а далеч не всички оставяха копията си.
— Страхотна ситуация, какво ще кажеш?
Мат рязко вдигна глава при гласа на Лан. Слава на Светлината, Стражникът бе влязъл в шатрата сам.
— Просто реших да погледам, докато чакам. Ранд идва ли?