Небесният огън

Ранд кимна уж разбиращо.

— На твое място бих пропуснал сбогуването с Егвийн. Вече не съм сигурен колко от това, което й казвам, не стига до Моарейн или до Мъдрите, или до всички заедно.

— Отдавна стигнах до това заключение. Тя е оставила Емондово поле много повече зад себе си, отколкото всеки от нас. И съжалява много по-малко.

— Може би — отвърна тъжно Ранд. — Светлината дано свети над теб, Мат — добави той и му протегна ръка, — и да ти прати гладки пътища, хубаво време и приятна компания, докато се срещнем отново.

Ако зависеше от Мат, нямаше да е скоро. Изпита известна тъга от това и се почувства малко глупаво, че го прави, но човек трябваше да се грижи сам за себе си. След всички думи и дела всичко всъщност се свеждаше до това.

Ръкостискането на Ранд бе станало по-силно от всякога — всички тези упражнения с меча бяха добави мазоли към старите — от стрелбата с лъка, — но изпъкналата дамга с формата на чапла се отри ясно в шепата на Мат. Като малко напомняне в случай, че бе забравил знаците под ръкавите на приятеля си, или още по-странните неща в главата му, благодарение на които можеше да прелива. След като можеше да забрави, че Ранд може да прелива — а от дни не беше се сещал за това, от цели дни! — значи отдавна бе дошло време да се маха.

Размениха неловко още няколко думи — Лан като че ли беше забравил за тях: бе скръстил ръце и разглеждаше замислено картите, а Натаил дърпаше разсеяно струните. Мат имаше слух за музиката и ироничните нотки в непознатата мелодия не му убягнаха; зачуди се защо този странен тип е избрал точно нея, след което Ранд отстъпи настрана и всъщност сам сложи край на тягостната пауза, и ето че Мат се озова навън. Тук вече имаше цяла тълпа — поне стотина Деви, пръснати по билото и готови да промушат всеки с копие при най-малкия знак за опасност, тук бяха и вождовете на всичките седем клана — чакаха търпеливо, неподвижни като камъни, и трима тайренски лордове, които се преструваха, че не се потят и че айилците изобщо ги няма.