Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Скоро ще е тук. — Пъхнал палци под колана на меча си, Лан застана до Мат и погледна картата. Лицето му издаваше толкова, колкото би издало лицето на някоя статуя. — Утрото, изглежда, ще ни донесе сражение, каквото не е имало от времето на Артур Ястребовото крило.
— Сериозно? — Къде беше Ранд? Все още на оная кула, навярно. Може би трябваше да отиде там. Не, крайно време беше да престане да се влачи подир него. Ранд все едно щеше да дойде тук, рано или късно. Искаше да му каже и още нещо освен за Куладин. „Тази битка изобщо не е моя. Не бягам от нещо, което и най-малко ме засяга.“ — Какво се знае за тях? — Той посочи късчетата, представящи Миагома и останалите. — Някаква вест дали смятат да се присъединят към Ранд, или просто са решили да си седят и да чакат?
— Кой може да каже? Руарк, изглежда, не знае повече от мен, а Мъдрите и да знаят, не казват. Единственото сигурно е, че Куладин стои на място.
Пак Куладин. Мат помръдна и насмалко да излезе. Не, трябваше да изчака. Заби поглед в картите и се престори, че ги проучва. Може би Лан щеше да млъкне. Искаше само да каже на Ранд каквото имаше да му каже и да си замине.
На Стражника обаче, изглежда, му се говореше.
— Как смятате, господин Веселчун? Дали да не ударим утре Куладин с всички сили и да го съкрушим?
— За мен това звучи не по-зле от всеки друг план — отвърна лениво Натаил, допи бокала си, пусна го на чергите, вдигна арфата и започна тихо да подрънква нещо мрачно и погребално. — Аз войски не водя, Стражниче. Нищо не командвам аз освен себе си, а и това не винаги.
Мат изпръхтя и Лан го стрелна с очи, след което върна погледа си на картите.
— Ти май не смяташ, че планът е добър. Защо?
Така небрежно го подхвърли, че Мат отговори, без да се замисли.
— По две причини. Ако обкръжите Куладин и го заклещите между вас и града, можете да го прекършите. — Кога най-после ще дойде Ранд? — Но е възможно също да го избутате така, че да прехвърли стените. Според това, което чух, той почти е завзимал града на два пъти, дори без да подравя стените и без обсадни кули, а градът се крепи на зъби и нокти. — Да си каже неговото и да се маха, това е. — Притиснете ли го много, може да се окажете вътре в Кайриен. Много е гадно да се сражаваш в град. А идеята е този град да се спаси, а не да бъде съсипан. — Тези късчета, разхвърляни по картите, както и самите карти, го показваха съвсем ясно.
Той се намръщи и клекна. Лан клекна до него, но Мат почти не го забеляза. Хазартна задачка. И доста възбуждаща.
— Най-добре да се опитате да го изтласкате настрана. Да го ударите главно от юг. — Той посочи с пръст река Гайлин: сливаше се с Алгуеня на няколко мили северно от града. — Тук има мостове. Оставяте на Шайдо чиста полоса към тях. Винаги трябва да им оставиш изход, освен ако не искаш да разбереш колко упорито може да се бие човек, комуто не е останало нищо за губене. — Пръстът му се плъзна на изток. Предимно гористи хълмове, както изглеждаше. Вероятно не по-различни от тия наоколо. — Една блокираща сила тук, от тази страна на реката, ще ги накара да тръгнат към мостовете, стига да е достатъчно голяма и разположена както трябва. А тръгнат ли, Куладин няма да се опита да се бие с някого пред себе си, докато го следвате отзад. — Да. Почти същото, както при Джендже. — Освен ако не е пълен глупак, разбира се. — Може да успеят да стигнат до реката в добър ред, но тези мостове ще им приседнат, Доколкото знам, айилците не могат да плуват, нито да преодоляват ровове, впрочем. Продължавате натиска и ги избутвате отвъд реката. С повече късмет ще можете да ги изтласкате чак към планините. — Приличаше също и на фортовете Куандайг, в края на Тролокските войни, при това в почти същите мащаби. Не беше много по-различно и от Сулмейнската клисура, още преди Артур Ястребовото крило да е проходил. Имената проблясваха из главата му с картини на окървавени бойни полета, забравени дори от историците. Както се беше улисал в картата, не ги усещаше като нещо друго освен като собствени спомени. — Колко жалко, че си нямате повечко конница. Леката конница е най-подходяща за изтласкване. Хапеш по фланговете, не ги оставяш да спрат и да се подредят за битка. Но айилците би трябвало да се справят не по-зле.
— А другата причина? — тихо попита Лан.
Мат се беше увлякъл съвсем. Хазартът за него беше нещо повече от чисто забавление, а битката беше хазарт, в сравнение с който хвърлянето на зарове по кръчмите изглеждаше детска играчка и занимание за беззъби инвалиди. Тук залогът беше човешки живот, твоят, както и на хората ти, хора, които дори ги нямаше на картата. Заложиш ли погрешно, направиш ли глупав облог — и загиваха градове или рухваха цели държави. Мрачната музика на Натаил звучеше съвсем на място. И в същото време от тази игра кръвчицата ти кипваше.