Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Набихме главите на онези мъже, които не пожелаха да напуснат степите, на колове като предупреждение — каза Джатък. — Но ето че вие пренебрегнахте предупреждението и ни потърсихте. Не ви искаме, Черни халате. Откакто сме дошли на този свят, не сме видели нищо освен смърт и покруса. — Той посочи на североизток, към огромните степи на Адския тътен. — Виж, тази земя я разбираме. Тук има хълмисти поля, вода, добитък, тучни пасища, където да се пази добитъкът, който взехме.

— Но тази земя не е ваша — каза Пъг.

— Целият този свят не е наш — каза с горчивина Джатък. — Затова трябва да вземем каквото можем. — Взря се на юг. — Вие, човеците на Кралството, пострадахте, и аз сега разбирам, че не по ваша вина се оказахме тук. Но ние нямаме как да се върнем у дома, а дори и да можехме, що за свят ще намерим там?

— Един изпепелен свят, населен от умиращи от глад демони, които се дебнат един друг за храна, докато не остане само един. След време той също ще се изтощи от глад. И накрая ще умре.

— Значи няма къде да отидем.

— А може би има — каза Пъг.

Джатък го изгледа.

— Къде?

— Още не знам. Но Мидкемия е голям свят. Степите тук ви изглеждат просторни, но вие знаете своята история. Някога вашите предци са били това, което сте сега вие — малка орда, оставена на Шила от една валхеру на име Алма-Лодака.

Макар предната година сааурците да бяха научили за нрава на своята „богиня“, все пак старите навици умираха трудно и по-старите сведоха почтително глави при споменаването на името на Зелената майка.

— Но през вековете — продължи Пъг — вашият народ се е разраснал и сте завладели цялата планета. Вие и вашите деца сигурно ще се задоволите да кръстосвате Адския тътен, да се сражавате с номадските племена, които все още държат на тази земя като на своя, но рано или късно ще се върнете към селата и градовете на моя народ. Или ще трябва да започнете война, или да промените отношението си.