Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Значи тук ще се разделим, лейтенант — каза Пъг.
— Мислех, че трябва да ви придружим, докато намерим сааурците — отвърна младият офицер.
— Разумно допускане, но погрешно — каза Пъг.
— Честно, лейтенант, можем сами да се погрижим за себе си, а ако останете с нас, само ще ни създадете допълнителни главоболия, след като ще трябва да пазим и вас — намеси се Накор.
— Тогава мога ли да попитам защо изобщо сме тук, сър?
— Защото не исках да споря с вашия капитан, щом толкова държите да знаете — каза Пъг.
— Имате ли нещо против да ви изчакаме?
— Няма нужда — каза Пъг. — Ако не ме убият, ще се върна в Даркмоор много по-бързо от вас.
Репутацията на магьосника в армията беше много висока, а освен това той беше и херцог, тъй че каквито и резерви да имаше младият офицер, той си ги запази за себе си. Само отдаде чест и каза:
— Добре, милорд. Желая ви безопасен път.
— На вас — също — отвърна Пъг.
— Е, да тръгваме — подкани го Накор.
Пъг кимна и пришпори коня си.
След около миля Накор каза:
— Чу ли?
— Да — рече Пъг.
В далечината, като барабанен тътен, към тях през равнините се носеше ек на копита. Пъг знаеше, а Накор бе виждал с очите си тези коне, два пъти по-големи от яките кавалерийски коне, които двамата яздеха. А на гърба на всеки от тях щеше да има по един сааурец — високите дванадесет стъпки воини с външност на гущери.
Скоро в далечината се вдигна облак прах.
Пъг се обърна, за да се увери, че кралският патрул се оттегля, и остана доволен, че войниците вече почти не се виждат.
— Да изчакаме тук — предложи Накор.
Пъг кимна.
— Скоро ще дойдат.
Зачакаха.
9.
Преговори
Джими махна с ръка.
Даш отвърна на поздрава му, докато влизаше в двора на замъка Даркмоор. След като бе прекарал нощта в шатрата на Ерик, беше взел един кон и бе препуснал към двора на принца. Сменяше конете като вестоносец — бързаше да стигне час по-скоро.
Скочи от седлото, подхвърли юздите на един коняр и прегърна брат си.
— Притеснявах се, че няма да те видя скоро.
Джими се усмихна.
— И аз. Но ето че братята Джеймисън пак оцеляха.
— На косъм — каза Даш. — Избягах от една работна група, но ме спипаха Шегаджиите.
— Е, ще ми разкажеш, докато се къпеш. Татко е на съвет с принца и гори от нетърпение да те види, но трябва да си в по-приличен вид. Подробностите по отбраната, изглежда, няма да ни трябват много. Май ще се стигне до споразумение с генерал Дуко.
— Ерик фон Даркмоор казва същото. — Даш се огледа. — Но къде са готовите за поход войски, гордите знамена и фанфарите?
— А — каза Джими и лицето му помръкна. — Тръгването е отложено.
— Отложено? — Даш го погледна объркано. — Мислех, че Патрик ще падне от коня от бързане да влезе в Крондор. Колкото по-рано се завземе градът, толкова по-скоро можем да обърнем на север към Сарт и да започнем да си връщаме брега на Горчивото море и Ябон.
— Има други проблеми. — Джими хвана брат си за ръката и го задърпа. — Хайде. Ще поговорим, докато се къпеш.
Даш въздъхна и тръгна след брат си.
Джими изля още едно ведро гореща вода на главата му и Даш изпръхтя.
— И тогава те пуснал, казваш?
— Да — отвърна Даш. — Но не мисля, че беше толкова заради семейната привързаност. Видях една много жалка сган и подозирам, че е разбрал, че ако ме убие, това няма да ги опази много, но ако ме пусне — това може да му донесе нещо.
— Е, ако Дуко не се окаже дядото на всички лъжци, помощта на Шегаджиите няма да ни трябва.
— Аз съм за това — каза Даш. — Толкова кръв съм видял вече, че ми стига за цял живот.
Джими остави ведрото и след като Даш излезе от коритото, му подаде кърпа. Един слуга беше подредил чисти дрехи на леглото. Докато се бършеше, Даш попита:
— Теб притесняват ли те?
— Убийствата ли? — попита Джими.
Даш кимна.
Джими седна на перваза.
— Понякога. Когато дядо разправяше за нещата, които са правили с принц Арута, убийството ми се струваше… нещо, което човек прави на врага. Вонята на смърт липсваше в разказите му.
— Освен в оня за оживелите мъртъвци в бардака — засмя се Даш. — И до днес не знам дали да вярвам, или не. Да се наложи да го изгорят до основи, за да се отърват от тях.
Джими също се засмя, но усмивката му скоро помръкна.
— През последните две години видяхме толкова неща, че никак не съм склонен да се съмнявам в приказките на стареца.
Даш кимна.
— Питал ли си се някога защо правим тези неща?
— Почти ежедневно — каза Джими.
Даш си навлече ризата.
— Е, и какъв е отговорът?
— Защото отиваме там, където ни призове дългът.