Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Пъг този път се заинтригува искрено.
— О, нима? Би ли ми дал пример?
Робърт кимна, без да прикрива младежкия си ентусиазъм, обърна се към огнегадателката и каза:
— Такек ми показа нещо преди няколко дни и оттогава го упражнявам. — Той се отдръпна малко от групата и запя. Звукът беше едва доловим, почти като шепот, но чист и ясен. Думите не можеха да се разберат, сякаш умът отказваше да ги улови, и все пак в тях имаше някаква структура, някакъв хипнотичен ритъм, който накара Пъг да погледне останалите ученици. Всички седяха и гледаха в унес как Робърт продължава песента си.
Във въздуха се появи пламък, на около стъпка пред лицето на Робърт. Беше колкото бебешко пръстче, но съвсем ясно се виждаше, че е пламък. Полюшна се и затанцува на вятъра, след което изведнъж угасна. После Робърт заговори. Изглеждаше уморен, но въодушевен.
— Едва сега започвам да разбирам какво ми е показала Такек. Трябва ми време.
— Впечатлен съм — каза Пъг. — Според старите норми, прилагани от цуранската Конгрегация, това е магия на По-низшия път и би трябвало да е почти невъзможно да я постигнеш.
Робърт се засмя.
— Убеден съм, че Накор е прав: магия няма, има само фокуси и ако отворим умовете си, можем да научим всичко.
Пъг стана.
— Е, порадвайте се на тази хубава вечер и внимавайте да не подпалите къщата. Ние с Миранда ще тръгваме. А, Робърт… — добави Пъг и се обърна към ученика.
— Да, сър?
— Гатис твърди, че се трудиш добре в мое отсъствие. Продължавай да му помагаш, моля те.
— За мен е удоволствие — отвърна Д’Лийс.
Пъг и Миранда се върнаха в покоите си. Щом стигнаха до вратата, Пъг каза:
— Това наистина беше забележително.
Миранда се засмя, бутна го да влезе и му каза закачливо:
— Сега ще ти покажа нещо още по-забележително.
И затвори вратата.
Чу се „пук“ и Накор вдигна глава. Пъг изникна от нищото. Един войник, понесъл наръч дърва, ги изтърва, когато в празния въздух пред него изведнъж се появи мъж в черен халат.
— Здрасти! — извика Накор щастливо.
Капитан Субаи беше наблизо — говореше с едно офицерче, облечено в черния табард на крондорските Пурпурни орли. Из лагера се мяркаха и няколко Първопроходци, но не бяха много. Пъг знаеше, че повечето от тях са високо сред планините на запад, разузнават врага и са готови да се върнат с донесения за всяко раздвижване на силите на Фадавах. Славата им в проследяването, разузнаването и незабелязаното промъкване из горите беше легендарна, съперничеща на тази на Имперските водачи на Кеш и на рейнджърите на Свободните градове на Натал. Твърдяха, че само елфите са по-добри.
— Лейтенант Гъндърсън ще води патрула, който ще ви придружи — каза Субаи.
Пъг разбра, че капитанът им осигурява ескорт от дузина мъже. Единият — Първопроходец, прецени Пъг — тръгна напред, а другите изчакаха Накор и Пъг да яхнат конете си.
Субаи посочи Накор и каза:
— Радвам се, че тоя заминава. Не знам какво ме дразни повече: постоянните му проповеди на тема „добро“ или късметът му в картите.
Пъг се засмя.
— Второто повече, предполагам.
— Опаковали сме ви провизии за две седмици — каза Субаи.
— Ще ги намеря по-бързо — отвърна Пъг.
— Само гледайте да ги намерите преди те да намерят вас. Според всички донесения, изскачат от степните треви като вятър и връхлитат още преди да си чул, че идат.
— Виждал съм ги — каза Накор. — Чуват се.
Субаи се усмихна, а Пъг попита:
— Още някой съвет?
— Гледайте да не ви убият — каза капитанът, без да се усмихва.
Пъг кимна.
— Имам други планове. — Кимна на лейтенанта и той даде заповед за тръгване.
— Говорих с капитана за някои пътеки през планината — каза Накор. — Щом приключим с тая глупост, трябва да се върнем в Даркмоор и да намерим Грейлок и Ерик. Мисля, че имам план как да съкратим войната.
— Кажи ми го.
Накор му описа накратко какво е намислил. Яздеха бавно по тясната пътека, водеща към лесовете долу.
Яздиха пет дни и с изключение на някакви конници, които се мярнаха в далечината и се скриха, щом забелязаха приближаващия патрул, пътуването минаваше без инциденти. Вече яздеха през обраслата с висока трева равнина, на път към южния край на Степите на Адския тътен.
Стигнаха едно място, където имаше следи от стар бивак, и лейтенантът заповяда почивка.
— Това беше резервният ни лагер. Имаше дървени стени, насип и подвижна порта. Удариха и избиха всички. — Посочи с ръка. — Набиха главите им на колове в дъга, оттук чак до ей там.