Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Каква работа ни върши някаква си легенда?
Макар да чу думите на Хейстън, Саймън усети да го обгръща странен, сковаващ студ. Леденото бяло дърво… видя го отново: извисилия се в мрака бял ствол, недостъпната бяла кула, огромна, мержелееща се сред чернотата бледа ивица… проснала се насред живота му, и му беше необяснимо ясно, че няма как да я заобиколи… никаква пътечка около крехкия белезникав пръст — подканващ, предупреждаващ, очакващ.
Бялото дърво.
— Защото легендата също така казва къде се намира то — каза някакъв глас, който отекваше като в дълъг коридор. — Дори да няма нищо такова, знаем, че сър Колмънд вероятно е отишъл там, където сочи легендата — северната страна на Урмшайм.
— Слудиг е прав — добави нечий глас… на Бинабик. — Трябва само да тръгнем, накъдето е тръгнал Колмънд с Трън — всичко останало е без значение.
Гласът на трола идваше от много далеч.
— Аз… трябва да си легна — каза Саймън с надебелял език.
Надигна се и залитна. Никой от останалите, които разговаряха оживено, не му обърна внимание. Той се уви в дебелото си наметало и усети снежният свят да се завърта шеметно около него. Затвори очи и макар все още да усещаше всяка подробност около себе си, в същия момент започна да се спуска в дълбините на съня, неспособен да се противопостави по какъвто и да било начин.
През целия следващ ден продължиха да напредват покрай залива с надеждата в късния следобед да стигнат до разположения в североизточния край на езерото Хейтстед. Решиха, че ако обитателите му не са побягнали от лютата зима на запад, Слудиг би могъл да отиде да купи провизии. В случай, че бе изоставен, вероятно биха могли да намерят подслон в някоя празна къща за през нощта и да се поизсушат преди дългия поход през пустошта. Така пътуването им край брега на езерото минаваше в приятни очаквания.
Хейтстед, състоящ се от петдесетина големи къщи, бе кацнал на един нос, съвсем малко по-широк от самото градче; гледано откъм височината, то сякаш изникваше от замръзналото езеро.
Радостната възбуда на спътниците продължи докъм половината им спускане към носа. Ставаше все по-очевидно, че сградите не са нищо повече от обгорели скелети.
— Да пукна дано! — възкликна гневно Слудиг. — Това не е просто едно напуснато селце, троле. Прогонили са ги!
— Ако въобще са имали късмет да се измъкнат — измърмори Хейстън.
— Съгласен съм с теб, Слудиг — каза Бинабик. — Все пак трябва да отидем и да огледаме, за да разберем кога е било опожарено.
Саймън гледаше обгорените останки на Хейтстед и не можа да не си спомни овъгления скелет на манастира „Св. Хоудрунд“.
„Свещеникът в Хейхолт постоянно повтаряше, че огънят пречиства — помисли си той. — Ако е истина, защо всички се плашат от огъня, от пожара? В името на Ейдон, все пак никой не би искал да бъде пречистен чак до такава степен“.
— О, не! — възкликна Хейстън.
Саймън едва не се блъсна в него, тъй като огромният гвардеец дръпна юздите.
— О, боже! — добави той.
Саймън надникна иззад него и видя редица тъмни фигури, които се измъкваха от дърветата до градчето на около километър разстояние от тях — бяха конници. Саймън започна да ги брои, докато се изнизваха един след друг на откритото… седем, осем, девет. Всички бяха с ризници. Водачът им носеше черен железен шлем във формата на глава на хрътка; профилът на озъбената муцуна се очертаваше ясно всеки път, щом се извърнеше да даде поредната заповед. Деветимата потеглиха напред.
— Ей оня — с кучешката глава. — Слудиг измъкна брадвата си и посочи приближаващите се мъже. — Той устрои засадата срещу нас в Хоудрунд. Точно на него имам зъб заради младия Хоув и монасите в манастира!
— Не можем да се справим — каза спокойно Хейстън. — Ще ни накълцат — деветима срещу шестима, като двама от нас са трол и хлапак.
Бинабик не отвърна нищо, а спокойно измъкна мушнатата под подпругата на седлото на Куантака тояжка. После каза:
— Трябва да бягаме.
Слудиг вече пришпорваше коня си, но Хейстън и Етелбърн го застигнаха след няколко крачки и го хванаха за лактите. Римърът, който дори не бе надянал шлема си, се опита да се освободи; погледът му беше налудничав.
— По дяволите — изруга Хейстън, — хайде! Имаме поне шанс да се скрием в дърветата!
Водачът на приближаващите конници изкрещя нещо и те преминаха в тръс. Изпод конските копита се надигаше бяла мъгла, сякаш препускаха върху морска пяна.