Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Саймън се надигна с мъка, като плюеше сняг, и грабна лъка и колчана си. Битката заглъхваше нагоре по склона и той тръгна натам.
Някой се изсмя и той се обърна.
На двайсетина крачки под него, яхнал неподвижен сив кон, беше мъжът с черната ризница и шлема с глава на хищна хрътка. Върху късото му черно палто беше изрисуван герб с формата на пирамида.
— Ето те и теб, момче — рече Кучешката муцуна с плътен, кънтящ изпод шлема глас. — Теб търся.
Саймън се обърна и продължи нагоре, препъваше се и затъваше в дълбокия до коленете му сняг. Мъжът в черно се разсмя и го последва.
Саймън спря; усещаше вкуса на собствената си кръв от разбития си нос и разкъсаната си устна. Облегна се на един смърч, извади стрела, пусна колчана на земята и опъна лъка. Мъжът в черно спря на пет-шест метра от него и наклони скритата си зад шлема глава на една страна, сякаш имитираше хрътката, която наподобяваше.
— Убий ме, ако можеш, момче — подхвърли подигравателно той. — Стреляй!
И пришпори коня си към разтреперания Саймън.
Чу се съсък. Сивият кон внезапно се изправи на задните си крака и отметна глава назад. В гърдите му потрепваше стрела. Конникът с кучешката глава рухна на снега, а тресящият се в конвулсии кон падна на колене и после го затисна. Саймън гледаше изумен. Миг по-късно погледна невярващо лъка в изпънатата си ръка. Стрелата си беше на тетивата.
— Хейстън? — Той погледна нагоре по склона.
И видя между дърветата три силуета.
Нито един от тях не беше Хейстън. Нито един не беше човешки. Наблюдаваха го със светли котешки очи, стиснали плътно уста.
Ситът, който бе изстрелял стрелата, нагласи нова и бавно насочи леко потрепващия й връх към очите на Саймън.
— Тси им тси, Судхода’я — каза той с едва доловима, хладна като мрамор усмивка. — Кръв… както казвате… за кръв.
37. Уловът на Джирики
Саймън се бе втренчил безпомощно в черния връх на стрелата и в тримата с мършавите лица. Целият се тресеше.
— Скей! Скей! — изкрещя някой. — Спри!
Двама от ситите се извърнаха надясно и погледнаха към височината, но третият продължаваше да държи невъзмутимо лъка.
— Скей, рас-зидай-я! — крещеше една дребна фигура и в същия момент подскочи, строполи се върху снега, търкулна се като снежна топка и спря на няколко крачки от Саймън.
Беше Бинабик. Надигна се бавно на колене, целият овъргалян в сняг, сякаш се измъкваше от чувал с брашно.
— Какво?… — опита се да промълви с вцепенените си устни Саймън, но тролът му даде знак да мълчи.
— Шшш. Отпусни бавно лъка — бавно!
Докато момчето изпълняваше нареждането, Бинабик изригна нов гейзер неразбираеми думи на непознат език, като размахваше умолително ръце срещу немигащия сит.
— Какво… къде са другите… — прошепна Саймън, но Бинабик отново му направи знак да мълчи и изсъска:
— Не говори… става дума за живота ти.
Тролът вдигна ръце и Саймън, който вече бе пуснал лъка, повтори жеста му с обърнати навън длани.
— Надявам се, не си изгубил Бялата стрела?
— Не… не знам.
— Дъще на планините, надявам се, че не си. Изтърси бавно колчана.
Изломоти още нещо на език, който Саймън сметна за ситски, след това подритна колчана и стрелите се пръснаха върху изпотъпкания сняг като черни пръчици за игра… с изключение на една. Единствено нейното триъгълно острие проблясваше като небесносиня капка сред заобикалящата я белота.
— О, слава на Висшите пространства — въздъхна Бинабик. — Стаджа’а аме ине! — викна той на ситите, които гледаха като котки, чиято перната плячка вместо да отлети, е зачуруликала. — Бялата стрела! Не може да не знаете за нея! Им шейиз т’си кео’су д’а Яна о Лингит!
— Това е… невъзможно — продума ситът с лъка и го отпусна. Акцентът му беше чудат, но добре владееше западната реч. Той мигна. — Някакъв трол да ме учи на Правилата на Песента. — Хладната му усмивка за момент се върна. — Можеш да ни спестиш уверенията… и недодяланите си обяснения. Вдигни тази твоя стрела и ми я донеси.