Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Ледът сковал е сламения покрив,
а прага е затрупал сняг.
Почуква някой на вратата,
навън е мразовита зимна нощ.
Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?
В огнището подскачат пламъци
и мятат сенки връз стената.
Иззад заключената си врата
обажда се красавицата Арда.
Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?
И в мрака тя дочува глас:
— Вратата бързо отключи
и ме пусни до огъня да се постопля,
че целият съм вкочанен от студ.
Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?
А Арда, непорочната девойка,
пак пита: — Кажи ми, господине,
ти кой си, дето скиташ се навън,
когато всеки се е свил на топло?
Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?
— Божи човек — шепти гласът —
без хляб и без подслон. —
И в думите му толкоз мъка има,
че лед да беше тя, ще я стопи.
Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?
— Тогаз, добри ми отче, ще те пусна,
та старите си кокали да сгрееш.
И вярвам, щом си божи ти човек,
на мен да пакостиш не ще посмееш.
Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?
И щом вратата тя отваря, кой стои зад нея?
Един човек, далеч от всяка благост.
Дъртакът Едноок във плащ и с жезъл
и килната широкопола шапка.
— Излъгах те, излъгах те да вляза —
криви се и се хили той. —
Студът е моят дом, обичам да се скитам,
девойче младо…
— Усирис, да не си полудял?!
Слудиг скочи и всички се сепнаха.
Ококорил от ужас очи, той направи с широк жест знака на Дървото пред себе си, сякаш за да укроти връхлитащ го звяр.
— Да не си полудял? — повтори той, вторачен в сащисания Гримрик.
Еркинландецът огледа останалите си спътници и сви безпомощно рамене. После попита:
— Какво му става на този римър, троле?
Бинабик вдигна очи към Слудиг, който не помръдваше.
— Какво има, Слудиг?
Севернякът огледа недоумяващите им лица и изсумтя:
— Всички ли си загубихте акъла? Не знаеш ли за кого пееш?
— За Дъртака Едноок — отвърна Гримрик и вдигна озадачено вежди. — Най-обикновена песен, северняко. Знам я от баща си.
— Пееш за Удун Едноокия — Удун Римъра, стария черен бог на моя народ. Кланяли сме му се, когато сме тънели в езическо невежество. Не призовавай Удун Небесния отец, когато прекосяваш страната му, инак ще се появи — за злочестина.
— Удун Римъра… — тихо каза Бинабик.
— Щом вече не вярвате в него — попита Саймън, — защо се боиш да го споменаваш?
Слудиг го изгледа, все така стиснал устни.
— Не съм казал, че не вярвам… Да ме прости Ейдон… Казах, че ние, римърите, вече не му се кланяме. — Той отново седна. — Сигурно ме мислите за глупак. По-добре това, отколкото да си навличаме гнева на ревнивите стари богове. Сега сме в неговата земя.
— Ама това е песен — защити се Гримрик. — Ничий гняв не си навличам, просто една проклета песен.
— Бинабик, затова ли се казва „удунсдей“? — понечи да попита Саймън, но спря, като видя, че тролът не го слуша.
Дребосъкът се усмихваше доволно, сякаш току-що бе гаврътнал огромна глътка превъзходно питие.
— Точно така, няма съмнение! — възкликна човечето и се обърна към пребледнелия и намръщен Слудиг. — Браво, приятелю!
— Какви ги дрънкаш? — попита ядосано русобрадият северняк. — Не те разбирам.
— Сетих се кое е мястото, към което се е запътил Колмънд. Мислех, че става дума за „рима“, като в поезията, но ти току-що го каза. Удун Римъра. Ние търсим Дървото на Удун.
Няколко секунди погледът на Слудиг остана празен, след това той бавно кимна.
— Света Елисия, троле! Дървото на Удун. Как не се сетих? Дървото на Удун!
— Да не би да знаеш мястото, за което говори Бинабик? — попита Саймън.
— Разбира се. Това е една много стара наша легенда — за дърво от лед. Старите приказки разказват, че Удун го накарал да порасне, за да се изкачи до небето и да царува над всички богове.