Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Ако Д’Артанян се престори на изненадан от срещата, на Арамис не се налагаше да се прави на учуден. Смайването му беше съвсем искрено. При вида на двамата приятели той трепна и издаде очевидното си вълнение.
Атос и Д’Артанян се здрависаха съвсем спокойно с коменданта на крепостта и Арамис.
— Да не влизаме и тримата в затвора? — весело възкликна епископът.
— Да! Да! — присъедини се Д’Артанян. — От тези стени действително лъха на затвор. Господин Безмо, вие сигурно си спомняте, че ме поканихте на обед?
— Аз ли? — учуди се Безмо.
— Дявол го взел! Вие да не падате от небето? Нима сте забравили за поканата си?
Безмо бледнееше и се червеше, после погледна към Арамис, който внимателно го наблюдаваше, накрая смотолеви:
— Разбира се… аз съм във възторг… но… честна дума… не помня… Не се обиждайте, драги капитане. Аз имам най-слабата памет в цялото кралство. Като ми вземете гълъбите и гълъбарника, няма да струвам дори колкото последния новобранец.
— Най-после, изглежда, започвате да си спомняте — каза заядливо Д’Артанян.
— Да, да — отвърна нерешително комендантът, — спомням си.
— Това беше при краля. Вие ми разказвахте за сметките си с господата Лувиер и Трамблу.
— Да, да, разбира се.
— За благоволението на господин Дербле към вас…
— А! — възкликна Арамис и се втренчи в нещастния комендант. — А вие се оплаквахте от паметта си, господин Безмо!
Комендантът започна да се оправдава:
— Да, разбира се! Прав сте. Наистина бяхме заедно с вас при краля. Хиляди извинения! Но забележете, драги господин Д’Артанян, и сега, и в бъдеще, канен или неканен, вие сте господар в моя дом, вие и вашият приятел господин Дербле — каза той, обръщайки се към епископа, — както и вие, господине — добави той с поклон към Атос.
— Винаги така съм мислил — отвърна Д’Артанян. — Затова дойдох. Тази вечер съм свободен от служба в кралския дворец и реших да намина, а по пътя срещнах графа.
Атос се поклони.
— Графът, който току-що беше посетил негово величество, ми връчи заповед, която изисква срочно да бъде изпълнена. Това стана съвсем близо до вас. Реших да се срещна с вас, макар и само за да ви стисна ръката и да ви представя графа, за когото вие толкова похвално се отзовахте при краля онази вечер, когато…
— Прекрасно, прекрасно! Граф Дьо ла Фер, нали така?
— Той самият.
— Добре дошли, графе.
— Той ще остане с вас да обядва. А аз, бедната хрътка, трябва да тичам по служебни работи. Какви щастливи хора сте вие за разлика от мен! — Д’Артанян въздъхна с такава сила, с каквато сигурно само Портос можеше да въздъхне.
— Значи тръгвате? — извикаха в един глас Арамис и Безмо, зарадвани от тази приятна изненада.
Това не се изплъзна от вниманието на Д’Артанян.
— Оставям вместо себе си този благороден и любезен сътрапезник!
Той леко докосна рамото на Атос, който също беше учуден от това внезапно решение и не можеше да скрие своята изненада.
— Значи се лишаваме от вашата компания — отново каза комендантът.
— Ще отсъствам час, най-много час и половина. За десерта отново ще бъда при вас.
— В такъв случай ще почакаме — каза Безмо.
— Не трябва, моля ви. Поставяте ме в много неудобно положение.
— Но нали все пак ще се върнете? — попита Атос със съмнение в гласа.
— Разбира се — каза Д’Артанян, като многозначително му стисна ръката.
После едва чуто добави:
— Чакайте ме, Атос, бъдете непринуден и, за Бога, не говорете за това, което ни доведе в Бастилията.
Ново ръкостискане потвърди на графа, че трябва да бъде мълчалив и непроницаем. Безмо изпрати Д’Артанян до вратата.
Арамис беше решил да накара Атос да се разприказва, обсипваше го с любезности, но твърдостта на графа беше от най-висока проба. Ако се наложеше, можеше по красноречие да се нареди до най-добрите оратори в света, но можеше също да умре, без да каже гък.
Д’Артанян тръгна. Не бяха минали и десет минути, когато тримата останали сътрапезници насядаха около маса, отрупана с най-разкошни ястия. Печени меса, соленки, най-различни вина се редуваха на тази маса, заплащана от кралската хазна толкова щедро, че Колбер можеше лесно да ореже две трети от средствата и никой в Бастилията да не отслабне от това.
Безмо яде и пи с най-голяма охота. Арамис не се отказа от нищо, опитваше от всичко по малко. Що се отнася до Атос, след супата и три леки блюда той повече не се докосна до нищо.
Разговорът беше както между трима събеседници с толкова различна душевна нагласа и с толкова различни мисли и грижи.
Арамис отново и отново се връщаше към въпроса, по каква странна случайност Атос остава у Безмо, когато Д’Артанян си отива, и защо Д’Артанян оставя Атос. Графът пък познаваше начина на мислене на Арамис, знаеше, че неговият стар приятел вечно нещо организира или замисля, вечно кове някакви интриги. Като се вгледа в епископа, разбра, че и този път Арамис е зает с много важни планове. Атос също се задълбочи в размисъл за себе си и току се питаше защо Д’Артанян толкова неочаквано и бързо напусна Бастилията, а остави тук докарания от него затворник, без да изпълни необходимите формалности.