Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Но не на тези действащи лица от нашата повест ще спрем сега нашето внимание. Ще ги оставим на масата с остатъци от риба, дивеч и месо, обезобразени от ножа на ловкия Безмо. Ще се отправим по следите на Д’Артанян, който, скачайки в каретата, извика в ухото на кочияша:
— При краля. И нека паветата се запалят под нас!
Глава шестдесет и четвърта
КАКВО СТАВАШЕ В ЛУВЪРА, ДОКАТО В БАСТИЛИЯТА ВЕЧЕРЯХА
Както видяхме в една от предишните глави, Дьо Сент-Енян изпълни поръчението, което кралят му беше дал за Ла Валиер, но въпреки цялото си красноречие не можа да убеди младата девойка, че в лицето на краля има достатъчно могъщ закрилник и че тя не се нуждае от ничия помощ.
Още при първите думи на кралския фаворит, съобщаващ й за разкритата тайна, Луиза се разрида и се затвори в своята скръб, която кралят можеше да сметне оскърбителна за себе си, ако можеше дори с крайчеца на окото да я наблюдава. Дьо Сент-Енян, изпълнявайки поръчението на пратеник, се обиди вместо господаря си и се върна при него с отчет за всичко, което беше видял и чул. Тук ние го намираме развълнуван пред още по-развълнувания крал.
— Но какво реши тя най-после? — попита Людовик. — Какво реши? Ще я видя ли поне преди вечеря? Ще дойде ли? Или аз сам трябва да отида при нея?
— Струва ми се, господарю, че ако ваше величество желае да се види с нея, трябва да направи не само първата крачка, но и да извърви целия път отново.
— Значи за мен не остава нищо! Излиза, че този Бражелон й е много по-скъп на сърцето? — изсъска Людовик XIV през зъби.
— О, ваше величество, това не може да бъде. Госпожица Дьо ла Валиер ви обича, обича ви от все сърце. Нали знаете, че Бражелон принадлежи към онази сурова порода хора, които се правят на римски герои.
Кралят се усмихна. Той знаеше какво означава това, нали току-що се беше разделил с Атос.
— Що се касае до госпожица Дьо ла Валиер, тя е възпитавана при вдовстващата принцеса, което ще рече, в уединение и строгост. Годеникът и годеницата са се клели под луната и звездите и сега, господарю, само дяволът може да разруши този съюз.
Дьо Сент-Енян се надяваше да развесели краля, но постигна обратното. Усмивката на Людовик се смени със сериозност. Той вече започваше да чувства онова, за което Атос говори пред Д’Артанян: разкаяние. Замисли се, че младите хора са се обичали и са клели един на друг във вярност. Младежът беше сдържал думата си, девойката, прекалено честна и пряма, се измъчваше от своята изневяра.
Заедно с разкаянието и ревност прониза сърцето на краля. Той не каза нито дума повече и вместо да отиде при майка си, при кралицата или при принцесата, за да се поразсее и да разсмее дамите, както сам беше казал, се отпусна в широкото кресло, където неговият баща, Людовик XIII беше скучал с Барада и Сен-Мар в продължение на няколко дни.
Дьо Сент-Енян разбра, че сега е невъзможно кралят да бъде развеселен. Той се реши на последен опит и произнесе името Луиза. Кралят вдигна глава.
— Как ваше величество мисли да прекараме вечерта? Трябва ли да предупредим госпожица Дьо ла Валиер?
— Дявол да го вземе! Струва ми се, че тя е предупредена.
— Да устроим ли разходка?
— Току-що се върнахме от разходка — отвърна кралят.
— Какво ще правим тогава, ваше величество?
— Ще мечтаем, Дьо Сент-Енян. Ще мечтаем всеки за своето. Когато госпожица Дьо ла Валиер се наплаче (в сърцето на краля все още говореше разкаянието), тогава може би ще благоволи да ни изпрати вест за себе си.
— Ах, ваше величество, как можете толкова невярно да съдите за толкова предано сърце?
Кралят се изчерви от досада, а ревността отново започна да го гложди. Дьо Сент-Енян разбираше, че положението се усложнява, когато изведнъж гънките на завесата до вратата се размърдаха. Кралят рязко се надигна. Първата му мисъл беше, че са донесли писмо от Ла Валиер. Вместо пратеник на любовта обаче той видя капитана на мускетарите си, който мълчаливо беше застинал на прага.
— Господин Д’Артанян — каза той, — вие ли сте?… Какво стана? Д’Артанян погледна към Сент-Енян. Очите на краля също се насочиха нататък. Тези погледи бяха ясни за всекиго, още повече за Сент-Енян. Придворният се поклони и излезе. Кралят и Д’Артанян останаха сами.