Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Глава 42
Преди стрелата
Вътрешността на един покрив на шатра бе може би най-досадната гледка на света, но излегнат на гръб върху възглавничките с алени пискюли, които Мелиндра бе намерила отнякъде, Мат гледаше напрегнато сиво-кафявото платнище. По-скоро — взираше се някъде отвъд него. Едната си ръка бе пъхнал под главата, а в другата въртеше сребърен бокал с високо столче, пълен с хубаво вино от южен Кайриен. Буренцето му беше струвало колкото два породисти коня — толкова, колкото щяха да струват два породисти коня, ако светът не се беше обърнал с главата надолу — но за прилично питие той не се скъпеше. От време на време капка-две се плисваха на дланта му, но той нито забелязваше това, нито отпиваше.
Според сметките му нещата отдавна бяха надминали границите на сериозното. „Сериозно“ бе да се набуташ в Пустошта без никаква представа дали някога ще се измъкнеш и как. „Сериозно“ означаваше около теб да изникват Мраколюбци, когато най-малко ги очакваш, тролоци да те нападат в нощта и мърдраали да ти смразяват кръвчицата с безоките си погледи. Тия неща ставаха бързо и обикновено приключваха преди да ти е останало време да помислиш. Не бяха точно това, което може да му се прище на човек, но щом се налага, можеш някак да преживееш с тях, стига да ги преживееш. Но от дни насам той не знаеше нито накъде са тръгнали, нито защо. Всичко бе мудно някак си. И имаше много дълги дни за размисъл.
„Не съм никакъв проклет герой — помисли си той мрачно — и никакъв проклет воин.“ И потисна с ярост някакъв спомен как крачи по крепостни стени и се разпорежда на последните си резерви да отблъснат поредния юмрук тролоци, изкатерили се на бойниците. „Това не съм бил аз. Светлината дано го изгори проклетника, който е бил това! Аз съм…“ И той самият не знаеше какво е — дразнеща мисъл, — но каквото и да бе, то включваше игра на комар и кръчми, жени и танци. В това беше сигурен. Включваше също така и един добър кон, и всеки път на света, който можеше да си избере, а не да седи тук и да чака, докато го прострелят или някой реши да забие меч или копне в ребрата му. Всичко друго щеше да го превърне в глупак, а глупак той не смяташе да става. Не и заради Ранд или Моарейн.
Седна и сребърният медальон с лисичата глава се изхлузи от незавързаната му риза, Той го напъха обратно и отпи дълга глътка. Медальонът го предпазваше от Моарейн и от всяка друга Айез Седай, докато не му го отнемеха — със сигурност рано или късно някоя от тях щеше да се опита, — но нищо освен собствения му ум не можеше да го предпази да не го убие някой глупак с още хиляда глупаци. Нито от Ранд или от това, че е тавирен.
Човек трябваше да може да печели от това нещо — след като събитията сами се усукват около него. Ранд в известен смисъл определено печелеше. Лично той така и не бе забелязал нещо да се усуква около него — освен при хвърлянето на заровете. Не можеше обаче да се отвърне от нещата, които се случваха на разните тавирен в сказанията. Богатства и слава се изсипваха в джобовете им сякаш от небето; мъже, които искаха да ги убият, изведнъж решаваха да ги следват, а жени с лед в очите също така изведнъж решаваха да се разтопят от нежност.
Не че всъщност се оплакваше от това, което имаше. И определено не гореше от желание да поеме на раменете си бреме като това на Ранд. Цената на влизането в тази игра бе твърде висока. Просто му се струваше, че са го затрупали с всички възможни тежести от това да си тавирен, без нито едно от удоволствията.
— Време е за тръгване — каза той на празната шатра, след което млъкна умислен и отпи от бокала. — Време е да се качим на Пипе и да потеглим. Да поемем към Кемлин, може би. — Не беше лош град, стига да отбягваш кралския палат. — Или Люгард. — Беше чувал разни слухове за Люгард. Чудесно място, точно за такива като него. — Време е да оставя Ранд да ми диша праха. Доведе цяла армия проклети айилци и повече Деви, отколкото може да брои, да се грижат за него. Няма нужда от мен той.
Последното не беше съвсем вярно. По някакъв странен начин той беше обвързан с успеха или поражението на Ранд в Тармон Гай-дон, както и Перин — трима тавирен, скачени един за друг. Историите най-вероятно щяха да споменат само Ранд. Малко вероятно беше той самият или Перин да намерят някакво място в хроники и сказания. А на всичко отгоре — и Рогът на Валийр. За него той не искаше и да мисли, и нямаше да мисли. Докато не се наложеше. Точно от тази бъркотия все трябваше да има някакъв изход. Както и да го погледнеше, Рогът си оставаше проблем за някой друг ден. И то далечен. С повече късмет всички тези сметки щяха да се платят в някой много далечен ден. Само че това можеше да изисква повече късмет и от неговия.