Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Останалите също изглеждаха погълнати от собствените си мисли; като се изключеше подсвиркването на Гримрик — тъничко свистене, което само от време на време побеждаваше воя на вятъра, но изглежда, не секваше нито за миг, — те напредваха около езерото Дроршул в пълна тишина.
На няколко пъти, когато успяваше да зърне Куантака сред носещите се снежинки, тя като че ли се вслушваше в нещо. Когато най-накрая спряха да лагеруват, той попита Бинабик.
— Тя чува ли нещо? Има ли нещо пред нас?
Тролът поклати глава и протегна ръце по-близо до огъня.
— Може би. Тя всъщност подушва какво има пред нас — нали яздим срещу вятъра. По-вероятно чува нещо зад или встрани от нас.
Саймън се замисли над думите му за миг и после попита:
— Нима има някой зад нас?
— Съмнявам се. Кой би могъл да е? И защо?
Така или иначе, Слудиг, който яздеше в края на колоната, също бе забелязал неспокойствието на вълчицата. Макар все още да не изпитваше абсолютно доверие към Бинабик, а още по-малко към Куантака — когато си легна да спи, опъна спалния си чувал възможно по-далече от тях, — той не се съмняваше в острите сетива на сивата вълчица. Докато другите ядяха корав хляб и сушено еленско, той точеше брадвичките си с бруса.
— Тук между Димърског — гората северно от нас — и Дроршулвен — каза намусено Слудиг — винаги е било дивотия, дори когато Исгримнур, а преди това и баща му управляваха Елвритшала и зимата си знаеше мястото. Кой знае днес какво броди из бялата пустош или из Тролските планини отвъд нея?
Не спираше да точи оръжията си.
— Най-вече тролове — подхвърли язвително Бинабик, — но мога да ви уверя, че е малко вероятно да ни нападнат през нощта, за да ни изтрепят и ограбят.
Слудиг се ухили кисело, без да пуска бруса.
— Римърът има право — обади се Хейстън и погледна Бинабик с неодобрение. — А самият аз се боя не от тролове.
— Близо ли сме до твоята страна, Бинабик? — попита Саймън. — До Ийканук?
— Ще я доближим, когато стигнем планините, но мисля, че моето рождено място е всъщност на изток оттам, закъдето сме се запътили.
— Така ли мислиш?
— Не забравяй, че все още не сме съвсем сигурни къде точно отиваме. Дървото на Римър — какво значи това? Дърво на римърите? Или на римите може би, тоест на песните? Знам, че планината Урмшайм, където се предполага, че е отишъл Колмънд, се намира някъде на Север между Римърсгард и Ийканук, но тя е голяма планина. — Тролът сви рамене. — В нея ли е дървото? Или преди нея? Или на съвсем друго място?
Саймън и останалите наблюдаваха навъсено огъня. Едно беше да предприемеш рискована мисия за върховния си владетел, а друго да търсиш слепешката из бялата пустош.
Пламъците просъскваха, хапейки влажното дърво. Просналата се в снега Куантака се надигна и вирна глава. Тръгна решително към края на поляната, после се върна и отново легна. Никой не каза нито дума, но сърцата им за пореден път се бяха свили.
Щом приключиха с вечерята, хвърлиха още дърва в огъня — те пукаха и веселяшки изпускаха пара напук на сипещия се сняг. Докато Бинабик и Хейстън разговаряха кротко, а Саймън точеше меча си с бруса на Етелбърн, се надигна тиха мелодия. Саймън се обърна към свирукащия с присвити устни Гримрик, който не откъсваше очи от подскачащите пламъци. Когато видя, че младежът го гледа, жилавият еркинландец разтегна в усмивка щърбата си уста.
— Спомних си нещо — каза той. — Една стара зимна песен.
— Ами изпей я — обади се Етелбърн. — Една песен няма да ни навреди.
— Давай, давай — настоя и Саймън.
Гримрик погледна към Хейстън и трола, сякаш се боеше да не се противопоставят, но те се бяха задълбочили в разговора си.
— Добре — съгласи се той. — Дано не ни навреди. — Окашля се и сведе очи, сякаш притеснен от неочакваното внимание. — Тая песен я пееше баща ми, като излизахме някой декандерски следобед да сечем дърва. — Той отново се окашля. — Зимна песен — добави той, окашля се за пореден път и запя с дрезгав, но мелодичен глас: