Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Над всяка градска кула се вееха знамена, твърде далечни, за да се различат ясно, но съгледвачите му ги бяха описали. Половината от тях носеха полумесеците на Тийр, останалата половина — нещо, което може би не биваше да го учудва — повтаряха на вид Знамето на Дракона, което бе оставил да се вее над Тийрския камък. Никое не беше с Изгряващото слънце на Кайриен.
Той отмести съвсем леко далекогледа и градът изчезна от погледа му. На отсрещния бряг на реката все още стърчаха почернелите каменни руини на силозите. Някои от кайриенците, с които Ранд бе разговарял, твърдяха, че подпалването на силозите довело до бунтове и оттам до смъртта на крал Галдриан, което пък — до гражданската война. Други казваха, че убийството на Галдриан предизвикало бунтовете и пожарите. Ранд се съмняваше, че някога ще научи кое от двете е истина и дали не е станало другояче.
Двата бряга на широката река бяха осеяни с обгорели скелети на кораби. Айилците изпитваха боязън — страх може би беше прекалено силна дума — от вода, която не могат да пребродят, но Куладин беше успял да изгради прегради от плаващи дънери през Алгуеня, както над, така и под Кайриен, с достатъчно мъже, които да ги пазят да не ги пробият. Пламтящите стрели бяха свършили останалото. Нищо освен плъхове и птици не можеше да влезе в или да излезе от Кайриен без позволението на Куладин.
По хълмовете около града трудно можеше да се забележат някакви признаци на обсаждаща войска. Тук-там тежко прехвърчаха лешояди, пируващи с останките от някой безплоден опит за пробив, но не се виждаха никакви Шайдо. Човек рядко можеше да види айилци, освен ако сами не пожелаеха.
Чакай. Ранд извърна далекогледа към един гол хълм, може би на миля от градските стени. Към някаква група мъже. Лица не можеше да различи, нито нещо повече освен ясните знаци, че всички са в кадин-сор. И още нещо. Един от тези мъже беше с голи ръце. Куладин. Ранд беше сигурен, че е от въображението му, но му се стори, че когато Куладин се движи, вижда как слънцето проблясва по люспите, покриващи ръцете му от лактите надолу, също като неговите. Ашмодеан му ги беше поставил. Само като опит да отвлече вниманието на Ранд, да го залиса, докато той самият кове своите замисли, но ако не беше станало това, колко ли неща щяха да се развият съвсем иначе? Със сигурност сега нямаше да стои на тази кула, да наблюдава един обсаден град и да чака началото на битката.
Изведнъж нещо профуча във въздуха над хълма, оставяйки след себе си дълга прозрачна диря, и двама от мъжете рухнаха. Зяпнали в двамата покосени мъже, явно пронизани от едно и също копие, Куладин и останалите изглеждаха точно толкова слисани, колкото и Ранд. Той заотмества далекогледа, оглеждайки за мъжа, успял да хвърли толкова силно. Трябваше да е голям храбрец — или глупак, — за да се приближи толкова. Кръгът, в който търсеше, бързо се разшири, надхвърляйки всякакъв възможен обхват на човешка ръка. Започна да си мисли дали не е огиер. Едва ли — много трудно беше да разгневи някой огиер дотолкова, че да прибегне до насилие — когато друга трептяща диря улови погледа му.
Стреснат, той почти се изправи, преди да се сети да извърне тръбата към стените на Кайриен. Копието — или каквото беше — бе дошло оттам. Сигурен беше. Как — това бе съвсем друг въпрос. От това разстояние единственото, което можеше да се различи, бе някой случаен войн, минаващ по зъберите на стените.
Ранд вдигна глава и забеляза Руарк, конто тъкмо отстъпваше мястото си на Хан пред другия далекоглед. Тъкмо затова бе вдигната кулата и бяха направени тези тръби. Съгледвачите им съобщаваха каквото могат за разположението на Шайдо, но по този начин вождовете можеха сами да огледат терена, на който щеше да се води битката. Вече бяха разработили плановете си, но още един оглед на местността нямаше да е излишен. Ранд не разбираше много от битки, но Лан го бе уверил, че планът им е добър. Не знаеше много поне от собствения си опит — понякога го спохождаха древни спомени и тогава започваше да му се струва, че знае повече, отколкото би му се искало.
— Видя ли това? Тези… копия?
Руарк изглеждаше също толкова озадачен.
— Второто улучи още един Шайдо. Не беше Куладин. Лош късмет. — Той посочи с очи далекогледа и Ранд му отстъпи място.
Дали наистина бе лош късмет? Смъртта на Куладин нямаше да сложи край на заплахата за Кайриен и на разцеплението сред айилците. След като вече бяха дошли от тази страна на Драконовата стена, Шайдо едва ли щяха да се върнат кротко само защото човекът, когото бяха смятали за Кар-а-карн, е загинал. Обаче след всичко, което бе видял, Ранд не мислеше, че Куладин заслужава да се измъкне. „Мога да съм толкова твърд, колкото трябва — каза си той и потупа дръжката на меча. — Към него — мога.“