Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
„Не го изоставяй!“, викаше умът му, докато виждаше улиците на Ню Йорк, „Не го изоставяй!“, докато виждаше светлините на семафорите, „Не го изоставяй!“, докато виждаше димът да се издига гордо от комините на фабриките, докато се бореше да си пробие път през дима и да достигне видението, което предизвикваше тези картини. Дърпаше снопове жици, свързваше ги и ги разкъсваше, докато внезапното чувство за слънчеви лъчи и борови дървета продължаваше да притиска границите на ума му. „Дагни! — чу се той да вика беззвучно — Дагни, в името на най-доброто в нас!“… Той дърпаше безполезни лостове и клапан, който вече нямаше какво да задвижва… „Дагни! — викаше той на едно дванайсетгодишно момиче на обляната в слънце поляна в гората — в името на най-доброто в нас, трябва да подкарам този влак!… Дагни, точно това беше… и ти го знаеше тогава, но не и аз… знаеше го, когато се обърна и погледна релсите… Аз казах «не бизнес или просто изкарване на прехраната»… но, Дагни, бизнесът и изкарването на прехраната и нещото у човека, които ги правят възможни — това е най-доброто в нас, това трябва да защитаваме… в името на неговото спасение, Дагни, аз трябва да подкарам този влак…“
Когато осъзна, че е рухнал на пода на кабината, и знаеше, че няма какво повече да направи, той стана и слезе по стълбата, мъгляво мислейки за колелетата, макар и да знаеше, че механикът ги е проверил. Почувства скърцането на пясъка в пустинята под краката си, когато легна на земята. Остана неподвижен и в необятната тишина чу шумоленето на бурените в мрака, като кикот на невидима армия, чийто път беше свободен, защото „Комет“ не се движеше. Наблизо чу по-остро шумолене и видя малкия сив силует на заек, който се надигна на задните си крака, за да подуши стъпалата на един вагон на „Комет“. В пристъп на убийствен бяс той се втурна към заека, сякаш можеше да спре напредването на врага, въплътен в тази малка сива фигура. Заекът хукна обратно в мрака, но той разбра, че напредването не може да бъде спряно.
Мина пред локомотива и погледна буквите ТТ. Сетне рухна върху релсите и избухна в хлипове под машината, докато лъчът на неподвижния фар над него продължаваше да прорязва безграничната нощ.
Музиката на Петия концерт на Ричард Хали се изливаше от пианото му, покрай стъклото на прозореца, и се разпростираше из въздуха, над светлините на долината. Беше симфония на триумфа. Нотите се издигаха, самите те говореха за възход, те бяха същността и формата на движението нагоре, сякаш въплъщаваха всяко човешко действие и мисъл, които бяха мотивирани от възход. Беше изблик на звуци, строшили оковите си и летящи на открито. Бяха свободни и целенасочени. Помитаха пространството и оставяха след себе си единствено радостта от безпрепятствено усилие. Само лекото ехо в тях говореше за онова, от което музиката се беше измъкнала, но говореше със засмяно удивление пред откритието, че няма грозота или болка, и че никога не е трябвало да има. Това беше песен на огромното облекчение.
Светлините на долината падаха на блещукащи кръпки по снега, който още покриваше земята. Имаше снежни покривки по гранитните склонове и по тежките клони на боровете. Но голите клони на брезите се бяха вдигнали леко, сякаш обещаваха уверено, че пролетните листа идват.
Светлият правоъгълник на планинския склон беше прозорецът на кабинета на Мълиган. Мидас Мълиган седеше зад бюрото си, с карта и колонка с цифри пред себе си. Правеше списък с активите на банката си и изработваше план за инвестиции. Отбелязваше местата, които избираше. Ню Йорк — Кливлънд — Чикаго… Ню Йорк — Филаделфия… Ню Йорк… Ню Йорк… Ню Йорк…
Светлият правоъгълник в дъното на долината беше прозорецът на дома на Данешолд. Кей Лъдлоу седеше пред едно огледало, изучавайки старателно сенките на сценичен грим, подредени в очукана кутия. Рагнар Данешолд лежеше отпуснат на едно канапе и четеше том с трудовете на Аристотел: „… защото тези истини съдържат благо с оглед на всичко, а не само с оглед на някакъв специален род, отделен от другите. И всички хора ги използват, защото са истинни сами по себе си… Защото има принцип, който трябва да се следва от всеки, който разбира нещо, и това не е хипотеза… Очевидно този принцип ще бъде най-сигурният от всички, а кой е той сега ще кажем: едно нещо не може едновременно да съществува и да не съществува по отношение на себе си и по един и същи начин…“.