Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Никога не му се беше налагало да работи толкова усилено; беше свършил работата така съзнателно, както го беше правил винаги; но сега сякаш работеше във вакуум, сякаш енергията му не намираше проводници и потъваше в пясъците на… на някаква пустиня като тази от другата страна на прозореца на „Комет“. Той потръпна: почувства моментна близост със застиналия локомотив на влака.
След малко извика отново кондуктора.
— Как върви? — попита той.
Кондукторът вдигна рамене и поклати глава.
— Изпратете огняря до авариен телефон. Да се обади в централата на района и да ни изпратят най-добрия техник.
— Да, сър.
През прозореца не се виждаше нищо. Еди Уилърс изключи светлината и успя да различи сива пустош, осеяна с черните точки на кактусите, без начало и без край. Запита се как хората изобщо са рискували да я прекосят и на каква цена по времето, когато не е имало влакове. Отвърна глава и включи лампата.
Единствено фактът, че „Комет“ беше в неизправност, му вдъхваше това чувство на настойчиво безпокойство. Влакът беше спрял на чужд коловоз — на линията на „Атлантик Саутърн“ през Аризона, която използваха, без да плащат. Трябваше да се измъкнат оттук, мислеше си, нямаше да се чувства така, щом се върнеха на собствените си релси. Но железопътният възел изведнъж изглеждаше на непреодолимо разстояние: на брега на Мисисипи, при моста на „Тагарт“.
Не, мислеше си, това не е всичко. Трябваше да признае пред себе си какви картини го измъчват с чувство на неудобство, което не можеше нито да разбере, нито да отблъсне; бяха твърде безсмислени за определяне и твърде необясними, за да бъдат просто отхвърлени. Едната беше картината на гара, покрай която бяха минали, без да спират, преди повече от два часа: беше забелязал празния перон и ярко осветените прозорци на малката сграда; светлините идваха от празни стаи; не беше видял и една човешка фигура, нито в сградата, нито по коловозите отвън. Другата картина беше на другата гара, покрай която бяха минали: перонът беше изпълнен от развълнувана тълпа. Сега бяха далеч от светлините и звуците на каквато и да е гара.
Трябваше да измъкне „Комет“ оттук. Питаше се защо го смята за толкова неотложно и защо му се струва толкова жизненоважно да подкара отново влака. Само шепа пътници се друсаха в празните вагони — хората нямаше къде да ходят, нямаха цели, които да достигат. Не заради тях се бореше — не можеше да каже заради кого го прави. Две фрази стояха като отговор в ума му, подтикваха го с неяснотата на молитва и с горещата сила на абсолютното. Едната беше „от океан до океан, завинаги“, другата — „не го изоставяй“.
Кондукторът се върна след час заедно с огняря, чието лице изглеждаше странно мрачно.
— Господин Уилърс — бавно каза огнярят, — централата на района не отговаря.
Еди Уилърс се изправи, умът му отказваше да повярва, но внезапно осъзна, че по някаква необяснима причина тъкмо това е очаквал.
— Това е невъзможно! — възкликна. Огнярят го гледаше, без да мърда. — Аварийният телефон може би е повреден.
— Не, господин Уилърс. Не беше повреден. Линията работеше. Централата на района — не. Искам да кажа, там нямаше никой, който да отговори, или поне никой не си даде труда.
— Но вие знаете, че това е невъзможно!
Огнярят вдигна рамене — беше време, през което хората не мислеха никоя катастрофа за невъзможна. Еди Уилърс скочи на крака.
— Минете по целия влак — нареди той на кондуктора. — Чукайте на всички врати — така де, на заетите купета — и проверете дали на борда има електроинженер.
— Да, сър.
Еди знаеше какво чувстват, защото и той го изпитваше — нямаше да намерят такъв човек, не и сред апатичните, угаснали лица на пасажерите, които бяха видели.
— Хайде — нареди той на огняря.
Заедно се качиха на локомотива. Сивокосият механик седеше на стола си и зяпаше кактусите навън. Фарът на локомотива беше пуснат и се простираше в нощта, неподвижен и прав, достигайки само до стопяващите се в далечината траверси.
— Да се опитаме да открием какво не е наред — предложи Еди и свали палтото си, с глас, който изразяваше наполовина заповед, наполовина молба.
— Да, сър — съгласи се механикът без обида или надежда. Той беше изчерпал слабоватите си запаси от знание — беше проверил всеки възможен източник на проблеми, за който можеше да се сети. Продължаваше да пълзи из машината, развинтваше разни части и ги завинтваше обратно, вадеше парчета и ги връщаше, разчленяваше движещите се части както му дойдеше, като дете, което разглобява часовник, но без убеждението на детето, че познанието е възможно.