Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Еди Уилърс не разбра какво стана след това — беше рухнал в стола на механика, зяпнал в отворената врата на машинното отделение — не знаеше колко време е останал там, но когато най-сетне обърна глава, видя, че е сам. Механикът и огнярят бяха напуснали кабината. Навън имаше смесица от гласове, викове, хлипове, крясъци с въпроси и звука на смеха на панаирджията.
Еди се довлече до прозореца на кабината: пътниците на „Комет“ и екипажът се тълпяха около водача на кервана и парцаливите му придружители; той размахваше ръцете си в заповедни жестове. Някои от по-добре облечените дами от „Комет“, чиито съпрузи очевидно първи бяха сключили сделка, се качваха в покритите каруци, хлипайки, сграбчили деликатните си кутии за гримове.
— Качвай се, народе, качвай се! — радостно викаше панаирджията. — Ще направим място за всички! Малко е претъпкано, но се движи — по-добре от това да останете за храна на койотите! Дните на железния кон отминаха! Имаме само обикновени, старомодни коне! Бавни, но сигурни!
Еди Уилърс слезе до средата на стълбата отстрани на локомотива, така че да вижда тълпата и тя да го чува. Той размаха едната си ръка, понеже с другата се държеше за стъпалата.
— Не си тръгвате, нали? — викна към пътниците той. — Не изоставяте „Комет“?
Те се дръпнаха от него, сякаш не искаха да го поглеждат или да отговарят. Не искаха да чуват въпроси, които умовете им не бяха в състояние да преценят. Той видя лица, ослепели от паника.
— Какво му е на механика ви? — попита панаирджията и посочи Еди.
— Господин Уилърс — меко каза кондукторът, — няма смисъл…
— Не изоставяйте „Комет“! — викаше Еди Уилърс. — Не го изоставяйте! За Бога, не го изоставяйте!
— Ти луд ли си бе? — извика панаирджията. — И представа си нямаш какво става по гарите и в управленията! Търчат наоколо като ято пилета с отрязани глави! До утре сутрин няма да има и една железопътна компания в бизнеса от тая страна на Мисисипи!
— По-добре елате с нас, господин Уилърс — каза кондукторът.
— Не! — викна Еди, сграбчил металното стъпало така, сякаш искаше ръката му да се срасне с него. Панаирджията вдигна рамене:
— Е, значи това е твоето погребение.
— Накъде пътувате? — попита механикът, без да поглежда Еди.
— Просто пътуваме, братче! Търсил си място, където да спрем… някъде. Ние сме от Импириъл Вали, Калифорния. Бандата, дето се нарича Народна партия, обра реколтата и храната, която имахме по мазетата. Викаха му презапасяване. Така че ние просто се вдигнахме и тръгнахме. Трябваше да пътуваме нощем заради другата банда във Вашингтон… Просто търсим място, на което да живеем… Заповядай при нас, приятелче, ако нямаш дом, иначе можем да те оставим по-близо до някой град.
Хората от кервана, с безразличие си мислеше Еди, изглеждаха твърде зли, за да станат основатели на тайно, свободно селище, но не достатъчно зли, за да станат банда разбойници; единствената им дестинация беше като на лъча на фара и също като него щяха да се стопят някъде из празните равнини на континента.
Той остана на стълбата, загледан нагоре в лъча. Не гледаше, докато последният човек, пътувал някога с „Комет“, се прехвърляше в покритите каруци. Кондукторът се качи последен.
— Господин Уилърс! — отчаяно извика той. — Идвайте!
— Не — каза Еди.
Панаирджията махна с ръка нагоре към фигурата на Еди на локомотива.
— Надявам се да знаеш какво правиш! — викна той с глас, който изразяваше наполовина заплаха, наполовина молба. — Може би някой ще дойде да те прибере, след седмица или месец! Може би! Но кой ще го направи в наши дни?
— Махайте се оттук! — викна Еди Уилърс.
Той се качи обратно в кабината, когато каруците тръгнаха бавно напред, и продължиха да се клатят и скърцат напред в нощта. Седеше на седалката на механика в неподвижния локомотив, с чело, притиснато о безполезния клапан. Чувстваше се като капитан на бедстващ океански лайнер, който предпочита да потъне с кораба си, вместо да позволи да бъде спасен от кану с диваци, които му се присмиват с превъзходството на своя плавателен съд.
Сетне изведнъж го обхвана ослепителната вълна на отчаян, справедлив гняв. Той скочи на крака и грабна клапана. Трябваше да подкара този влак; в името на някаква победа, която не можеше да назове, трябваше да подкара двигателя. Отвъд стадия на мисленето, пресмятането или страха, подтикван от някакво правдиво чувство за предизвикателство, той дърпаше лостовете както му падне, буташе клапана напред-назад, натискаше педала на мъртвата машина, който също беше мъртъв, опитваше се да различи някакво видение, което изглеждаше едновременно далечно и близко, осъзнавайки единствено, че отчаяната му битка се подхранва от това видение и се води в негово име.