Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Къде е затворникът? — попита го Франсиско.
— В мазето… предполагам.
— Кой държи ключа?
— Доктор Ферис.
— Къде са стълбите към мазето?
— Зад една врата в кабинета на доктор Ферис.
— Води!
Когато тръгнаха, Франсиско се обърна към Риърдън.
— Добре ли си, Ханк?
— Естествено.
— Нужда от почивка?
— По дяволите, не!
От прага на вратата в кабинета на доктор Ферис те погледнаха към стръмно каменно стълбище и видяха пазач на площадката долу.
— Излез с вдигнати ръце! — нареди Франсиско.
Пазачът видя силует на решителен непознат и проблясък на пистолет: беше достатъчно. Подчини се незабавно; изглеждаше облекчен да се измъкне от влажната каменна крипта. Оставиха го вързан на пода на кабинета, заедно с пазача, който ги беше довел. Сетне четиримата спасители можеха да се втурнат по стълбите до заключената стоманена врата в дъното. Бяха действали и се бяха движили с контролирана, дисциплинирана прецизност. Сега сякаш вътрешните им юзди се бяха скъсали.
Данешолд имаше инструменти, с които да разбие ключалката. Пръв влезе Франсиско и ръката му препречи пътя на Дагни за част от секундата, колкото да се увери, че гледката е поносима, после й позволи да нахълта покрай него: зад кълбо електрически жици беше видял вдигнатата глава и светналото лице на Голт. Тя се спусна на колене до дюшека. Голт погледна нагоре към нея, както беше гледал и в първата им утрин в долината, усмивката му беше като смях, който никога не е бил докосван от болка, а гласът му беше мек и тих:
— Така и не трябваше да го взимаме на сериозно, нали?
По лицето й се стичаха сълзи, но усмивката й изразяваше пълна, уверена, лъчиста убеденост и тя отговори:
— Не, не трябваше.
Риърдън и Данешолд режеха оковите му. Франсиско поднесе шишенце бренди към устните на Голт. Той отпи и се изправи, облегнат на лакът, когато ръцете му бяха свободни.
— Дайте ми една цигара — помоли той.
Франсиско извади пакет цигари с доларов знак. Ръката на Голт трепереше малко, докато държеше цигарата на пламъка на запалката, но тази на Франсиско трепереше много повече. Голт го погледна над пламъчето, усмихна се и каза така, сякаш отговаряше на въпрос, който Франсиско не беше изрекъл:
— Да, доста зле беше, но се търпеше, а и волтажът, който използваха, не нанася трайни вреди.
— Ще ги намеря някой ден, които и да са… — каза Франсиско; тонът на гласа му, равен, мъртъв и почти недоловим, казваше останалото.
— Ако ги намериш, ще установиш, че от тях не е останало нищо за убиване.
Голт огледа лицата наоколо; видя колко силно е облекчението в очите им, колко яростен е гневът в мрачните им черти; знаеше как съпреживяват неговото мъчение.
— Свърши — каза той. — Не го правете по-лошо за себе си, отколкото беше за мен.
Франсиско се извърна.
— Само дето беше ти… — прошепна той — … точно ти… ако беше който и да е друг…
— Но трябваше да съм точно аз, защото бяха принудени да опитат последното, на което са способни, и те го направиха… — той протегна с ръка и сякаш помете стаята и значението на онези, които я бяха използвали, в пустинята на миналото — … и това е всичко.
Франсиско кимна, все още без да го поглежда — яростният натиск на пръстите му, вкопчени за миг в китката на Голт, бяха неговият отговор. Голт се надигна и седна, бавно връщайки си контрола над мускулите си. Погледна нагоре към лицето на Дагни, когато ръката й се изстреля напред да му помогне; видя борбата на усмивката й срещу напрежението от сдържаните й сълзи; борбата идваше от осъзнаването, че нищо няма значение, освен вида на голото му тяло и факта, че това тяло е живо въпреки всичко, което беше претърпяло. Удържа погледа й, вдигна ръка и я докосна до яката на белия й пуловер, в знак на признание и за да й напомни за единственото, което щеше да има значение от този момент нататък. Лекият трепет на устните й, които се отпускаха в усмивка, му каза, че го разбира.
Данешолд намери ризата на Голт, после панталона и останалите му дрехи, които бяха захвърлени на пода в единия ъгъл на стаята.
— Мислиш ли, че можеш да ходиш, Джон? — попита той.
— Разбира се.