Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Огнярят продължаваше да се навежда от време на време през прозореца на кабината, загледан в неподвижния мрак, и трепереше сякаш от нощния въздух, който ставаше все по-студен.
— Не се притеснявайте — каза Еди Уилърс, придавайки на гласа си уверен тон. — Трябва да направим най-доброто, на което сме способни, но ако се провалим, ще ни изпратят помощ рано или късно. Никой не изоставя влакове в средата на нищото.
— Преди поне не го правеха — обади се огнярят.
От време на време механикът вдигаше изцапаното си със смазка лице и поглеждаше също така изцапаните лице и риза на Еди Уилърс.
— Какъв е смисълът, господин Уилърс? — попита той.
— Не можем да го изоставим! — страстно отговори Еди; смътно осъзнаваше, че има предвид нещо повече от „Комет“… повече дори от железницата. Движейки се непрестанно от кабината до трите двигателя и обратно, ръцете му кървяха, ризата залепваше за гърба му, а той се бореше да си спомни всичко, което някога беше знаел за двигателите, всичко, което беше учил в колежа и преди това: всичко, което беше схванал в дните, когато хората от гарата в Роксдейл го гонеха от стъпалата на тромавите си маневрени локомотиви.
Парчетата не се връзваха с нищо; мозъкът му беше задръстен и стегнат, свит; знаеше, че двигателите не са негова професия, знаеше, че нищо не знае и че сега е въпрос на живот и смърт да открие знанието. Гледаше цилиндрите, лопатките, кабелите, контролните табла, по които още мигаха лампички. Бореше се да не позволи в ума му да се промъкне мисълта, която се опитваше да си пробие път: какви бяха шансовете и колко време щеше да отнеме — според математическата теория на вероятностите — първобитни хора, които работят само по усет, да уцелят правилната комбинация от части и да възстановят двигателя на локомотива?
— Какъв е смисълът, господин Уилърс? — простена механикът.
— Не можем да го изоставим! — викна той.
Не знаеше колко часа са минали, когато чу огняря да вика:
— Господин Уилърс! Вижте!
Той се беше навел през прозореца и сочеше в тъмнината зад тях. Еди Уилърс погледна. Странна, малка светлинка се движеше на резки тласъци в далечината — напредваше неуловимо, не изглеждаше като нищо, което да му е познато. След малко му се стори, че различава някакви големи черни силуети, които напредваха бавно; движеха се в редица, успоредна на линията; светлинката висеше ниско над земята и се люлееше. Той наостри уши, но не чу нищо. Сетне улови слаб, заглушен ритъм, който звучеше като конски копита. Двамата мъже до него наблюдаваха черните силуети с изражение на нарастващ ужас, сякаш някакво свръхестествено видение се движеше към тях от пустинната нощ. В мига, в който се разсмяха изведнъж, радостни, че са разпознали силуетите, лицето на Еди на свой ред замръзна в ужас, понеже пред него се изправи призрак, по-страшен от всичко, което можеха да очакват: беше редица от покрити каруци.
Клатушкащият се фенер подскочи и спря до локомотива.
— Ей, приятел, да те метна донякъде? — викна един мъж, който очевидно беше водачът. Смееше се. — Закъсахте, а?
Пътниците на „Комет“ надничаха през прозорците, някои бяха слезли и се приближаваха. Женски лица надзъртаха от каруците, измежду купчини покъщнина; бебе плачеше някъде в края на кервана.
— Да не сте луди? — попита Еди Уилърс.
— Не, честна дума, братче. Имаме доста място. Ще ви закараме — стига да си платите, — ако искате да се измъкнете оттук.
Беше длъгнест, нервен човек, с отпуснати жестове и безочлив глас, който изглеждаше като викач от второстепенен панаирджийски атракцион.
— Това е „Комет“ на „Тагарт“ — каза задавено Еди Уилърс.
— „Комет“, а? На мен ми прилича повече на умряла гъсеница. Какво ти става, братче? Няма да ходите никъде — пък вече и не можете да стигнете, даже да се опитате.
— Какво искате да кажете?
— Да не мислиш, че отивате в Ню Йорк, а?
— Отиваме в Ню Йорк.
— Значи… значи не си чул?
— Какво?
— А бе ти откога не си говорил с някоя от гарите си?
— Не знам!… Какво да съм чул?
— Че твоят мост Тагарт го няма вече. Заминал. Взривен. Звукова експлозия или нещо такова. Никой не знае точно. Само дето вече няма мост, по който да прекосиш Мисисипи. Вече няма Ню Йорк, поне не за такива като мене и тебе.