Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Не — каза Голт. — Няма да е още дълго.
— Това беше единственото ни препятствие. Останалото беше лесно. Ще ти разкажа цялата история по-късно. Както и да е, ние четиримата бяхме достатъчни, за да се справим с гарнизона им.
— През някой от следващите векове — каза Данешолд, извръщайки се към тях за миг — тези, които вярват, че могат да управляват хората, които са по-добри от тях, със сила, ще научат урока — какво се случва, когато грубата сила се срещне с ум и сила.
— Вече го научиха — каза Голт. — Не им ли преподаваш този урок вече дванайсет години?
— Аз ли? Да. Но семестърът свърши. Тази вечер извърших последния си акт на насилие. Това беше моята награда за дванайсетте години. Хората ми започнаха да си строят къщи в долината. Корабът ми е скрит на място, където никой няма да го намери, докато не дойде моментът да го продавам за много по-цивилизована употреба. Ще го превърна в трансатлантически пътнически лайнер — отличен лайнер, макар и да е със скромни размери. Колкото до мен, ще започна да се подготвям да давам по-различни уроци. Май ще трябва да залегна над трудовете на първия учител на нашия учител.
Риърдън се разсмя.
— Ще ми се да присъствам на първата ти лекция по философия в университетска аудитория — каза той.
— Искам да видя как студентите ще успеят да се съсредоточат върху материала и как ще отговаряш на въпросите, които не са свързани с предмета и за които не мога да ги обвинявам, че ще искат да ти задават.
— Ще им кажа, че ще намерят отговорите в предмета.
По земята под тях нямаше много светлини. Пейзажът беше празна черна пелена, с няколко случайни проблясъка в прозорците на правителствени сгради и треперливи светлинки на свещи в прозорците на заможните домове. По-голямата част от селското население отдавна беше върната към живота през онези векове, когато изкуственото осветление е било прекомерен лукс и залезът е слагал край на човешката дейност. Градовете бяха като разпръснати локви, изоставени от отлив, които съдържаха още няколко скъпоценни капки електричество, но изсъхваха сред пустиня от режими, квоти, контрол и правила за пестене на енергията.
Но когато мястото, от което някога беше дошъл приливът — Ню Йорк, — се появи в далечината пред тях, то все още разпростираше светлините си към небето, все още предизвикваше първичния мрак, сякаш с последно усилие, с последен зов за помощ, протягаше ръце към самолета, който прекосяваше небето му. Неволно те се изправиха, като на смъртния одър на нещо, което някога беше било величаво.
Поглеждайки надолу, можеха да видят последните конвулсии: фаровете на колите се стрелкаха из улиците — като животни, затворени в лабиринт, които трескаво търсят изход; мостовете бяха задръстени с коли, подходите към тях бяха като вени от струпани фарове — светещи тапи, които спираха всяко движение, а и отчаяният писък на сирените стигаше почти до височината на самолета. Новината за прекъснатата артерия от континента беше заляла града и хората напускаха постовете си, опитвайки се паникьосано да напуснат Ню Йорк, търсеха изход там, където всички пътища бяха отрязани и бягството вече не беше възможно.
Самолетът беше над върховете на небостъргачите, когато внезапно, като тръпка, сякаш земята се беше разтворила и го беше погълнала, градът изчезна от лицето на земята. Отне им миг да осъзнаят, че паниката беше стигнала електроцентралите и светлините на Ню Йорк бяха угаснали.
Дагни ахна.
— Не гледай надолу! — остро нареди Голт.
Тя вдигна очи към лицето му. То излъчваше същата строгост, с която винаги го беше виждала да посреща фактите. Спомни си историята, която й беше разказал Франсиско: „Беше напуснал «Двайсети век». Живееше в таванска стая в порутен квартал. Пристъпи към прозореца, посочи небостъргачите на града и каза, че трябва да изгасим светлините на света, и когато видим светлините на Ню Йорк да угасват, ще знаем, че работата ни е свършена“. Помисли си за това, когато видя тримата — Джон Голт, Франсиско Д’Анкония и Рагнар Данешолд — да се споглеждат мълчаливо за миг. Погледна Риърдън — той не гледаше надолу, а напред, както го беше виждала да гледа девствен пейзаж: с очи, които оценяваха възможността за действие.
Когато погледна тъмнината напред, в съзнанието й изплува друг спомен — за момента, в който, докато кръжеше над летището в Афтън, беше видяла сребърния корпус на самолет да се издига като феникс от мрака на земята. Знаеше, че сега, в този час, техният самолет носеше всичко, което беше останало от Ню Йорк.