Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Мириамел остана на мястото си, вторачена в гледката, притиснала буза до конския врат.
— Сигурна съм, че няма вярващ, който да остане безчувствен пред такава сцена — викна подире му тя. — Дори онова червено чудовище Приратес!
Гърбът на Кадрах се сгърчи при споменаването на името на кралския съветник, сякаш го удариха изотзад.
— Елате, милейди — каза той през рамо. — Трябва да се смъкнем от този хълм, където всеки може да ни види. Не всички лешояди са пернати. Някои са двукраки.
Вече със сухи очи, принцесата сви безмълвно рамене, покатери се на седлото и последва монаха надолу по гористия склон, опнал се край окървавената Инискрих.
Тази нощ в лагера им на хълма над просналото се под тях белезникаво езеро Дроршул, по чиито пусти брегове не растеше нито едно дърво, Саймън отново сънува колелото.
То отново го блъскаше и подхвърляше безмилостно като парцалена кукла, издигаше го върху огромния си ръб. Брулеха го студени ветрове и парчета лед разраняваха лицето му, докато се мяташе сред мразовитата чернота.
Когато, блъскан от вятъра и целия в кръв, колелото го вдигна до най-високата точка, той съзря в мрака сияние, блестяща отвесна ивица, която се спускаше от непроницаемата чернота над него към не по-малко непрогледните дълбини под нея. Беше някакво бяло дърво, чийто масивен ствол и тънки клонки блещукаха, сякаш обсипани със звезди. Опита се да се освободи от вкопчилото го колело, да се отблъсне към подканващата го белота, но колелото явно го държеше много здраво. С огромно, последно усилие той се отскубна и скочи.
Гмурна се във вселена от блещукащи листа, понесъл се сякаш сред блясъка на звездите; отправи зов за помощ към благословения Усирис, но ничия ръка не се протегна към него, докато се носеше с все сила отвесно надолу през студената небесната твърд…
В Халнир, град на бавно замръзващия източен бряг на езерото, нямаше дори призраци. Полузатрупан от снеговете, със срутени от ветрове и градушки покриви, той се бе проснал като умрял от глад лос под мрачните и невъзмутими небеса.
— Нима Скали и гарваните му толкова бързо са успели да изтръгнат живота от целия Север? — попита Слудиг, ококорил очи.
— Сякаш всички са побягнали от късния студ — обади се Гримрик и придърпа плаща под заострената си брадичка. — Много е студено тук и много далеч от малкото отворени пътища.
— Вероятно и в Хейтстед ще е същото — отбеляза Бинабик и пришпори Куантака обратно нагоре по стръмното. — Добре, че не разчитахме да намерим храна по пътя.
Тук хълмовете започваха да се снишават и един огромен ръкав на северната Алдхеорте покриваше последните им ниски склонове. Беше съвсем различно от южната част на гората, която познаваше Саймън, и то не само заради снега, покрил земята като килим. Тук дърветата бяха прави като свещи и високи, изопнати като колони под белите си гугли тъмнозелени борове и смърчове, ограждащи широки сенчести коридори. Ездачите сякаш прекосяваха сумрачни катакомби, а снегът се сипеше върху тях като пепелта на времената.
— Там има някой, брат Кадрах! — прошепна Мириамел. И посочи. — Там! Не виждаш ли блясъка — метал е!
Кадрах отпусна меха и се вторачи. Ъгълчетата на устата му бяха моравочервени. Той се намръщи и присви очи, сякаш за да задоволи поредната й прищявка. Миг по-късно изражението му стана наистина сериозно.
— В името на всеблагия Бог, ти си права, принцесо — пошепна той и подръпна поводите. — Там наистина има нещо.
Подаде й поводите, скочи в гъстата зелена трева, направи й знак да пази тишина и запристъпва напред; като се криеше зад дърветата, се приближи на стотина крачки от блестящия предмет и проточи шия, за да го зърне, като дете, което играе на криеница. След малко се обърна и кимна на Мириамел да се приближи с двата коня.
Беше някакъв мъж, подпрян на пълзящите във всички страни корени на един дъб, целият в броня, която все още проблясваше тук-там, въпреки че беше очукана страховито. В тревата от едната му страна лежеше дръжката на строшен меч, скършен прът и зелен флаг с герба на Белия елен на Хернистир.
— Елисия, Божа майко! — ахна Мириамел. — Жив ли е?
Кадрах набързо завърза конете за един извит като свод корен и пристъпи към нея.
— Не ми изглежда жив.
— Жив е! — възкликна принцесата. — Чуй… Диша!
Монахът коленичи, за да огледа мъжа: дишането му наистина се чуваше на пресекулки изпод шлема. Кадрах повдигна забралото под разперения като крила гребен и се видя мустакато лице, покрито с ручейчета засъхнала кръв.