Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Небесни хрътки! — изпъшка Кадрах. — Затова е Артпреас, графът на Кюимн.
— Познаваш ли го? — попита Мириамел, докато отпушваше меха с вода и мокреше кърпичката си.
— Всъщност знам за него — отвърна Кадрах и посочи двете птици, извезани върху съдраната туника на рицаря. — Той е владетел на Кюимн, близо до Над Мулах. Знакът му е чучулиги-близнета.
Мириамел попи лицето на Артпреас, а монахът внимателно заоглежда окървавените дупки в ризницата му. Очите на рицаря потрепнаха.
— Свестява се! — ахна принцесата. — Кадрах, мисля, че ще оживее!
— Но не за дълго, милейди — отвърна кротко дребният мъж. — В корема му има широка като ръката ми рана. Нека му дам последно причастие, за да умре в мир.
Графът изстена и от устата му потече струйка кръв. Мириамел я избърса нежно от брадичката му. Очите му се отвориха и клепачите му потрепнаха.
— Е гундхайн, ма коналбен — промълви на хернистирски рицарят. Закашля се едва-едва и от устата му бликна още кръв. — Има едно добро… момче. Те… взеха ли флага?
— Какво иска да каже? — попита шепнешком Мириамел.
Кадрах посочи разкъсаното знаме на тревата под ръката на графа.
— Успяхте да го спасите, граф Артпреас — отвърна тя и доближи лице до неговото. — Знамето е в безопасност. Какво се случи?
— Воините на Скали Гарвана… бяха навсякъде. — Последва продължителна кашлица и очите на рицаря се отвориха още по-широко. — О, мои храбри момчета… мъртви, всички до един… накълцани като… като…
Артпреас изхлипа сухо и болезнено. Очите му се вторачиха в небето; движеха се бавно, сякаш следяха движението на облаците.
— А къде е кралят? — попита най-после той. — Къде е нашият храбър стар крал? Тези гойрах северняци го бяха наобиколили отвсякъде, Бриниох ги провали, Бриниох на ферт уб… уб… строкинх.
— Кралят? — прошепна Мириамел. — Сигурно има предвид Лут.
Очите на графа неочаквано се насочиха към Кадрах и за миг в тях сякаш припламна искра.
— Падреик? — промълви той и вдигна треперещата си окървавена ръка, за да я отпусне върху китката на монаха.
Кадрах трепна и като че ли понечи да се дръпне, но изглежда, не можеше да отдели очи, грейнали от странен блясък.
— Ти ли си, Падреик, фейр? Върна… ли се?…
След което рицарят се вцепени и се закашля ужасно дълго и мъчително, при което червената струя забълва като гейзер. След малко очите му се подбелиха.
— Мъртъв е — обади се Кадрах. Гласът му бе остър. — Усирис да го избави и Бог да смири душата му.
Направи знака на Дървото над неподвижните гърди на Артпреас и се изправи.
— Нарече те Падреик — каза Мириамел, загледана замислено в кървавочервеното парче плат, което продължаваше да държи.
— Припознал се е — отвърна монахът. — Умиращ, който търси стар приятел. Ела. Нямаме лопати, за да изкопаем гроб. Поне да намерим камъни, за да го покрием. Беше… казвали са ми, че бил добър човек.
Докато Кадрах се отдалечаваше през сечището, Мириамел внимателно издърпа металната ръкавица от ръката на Артпреас и я уви в разкъсания зелен флаг.
— Моля ви, елате да ми помогнете, милейди — провикна се Кадрах. — Нямаме време за губене.
— Идвам — отвърна тя и мушна вързопа в дисагите. — Поне малко можем да си позволим да изгубим.
Саймън и спътниците му напредваха бавно покрай дългата страна на езерото през полуостров с високи дървета под несекващия сняг. От лявата им страна се простираше замръзналото огледало на Дроршул; отдясно се възправяха белите рамена на Горен Велдхелм. Воят на вятъра заглушаваше всички думи, които бяха по-тихи от крясък. Саймън не откъсваше очи от огромния тъмен гръб на Хейстън, който се подрусваше пред него; сякаш всички бяха самотни острови сред студено снежно море: постоянно пред очите един на друг, но разделени от непреодолими пространства. Усети, че мислите му се замъгляват, приспани от монотонния ход на коня му.
Странно, но пред вътрешния му поглед току-що напуснатият от тях Наглимунд изглеждаше нереален като далечен спомен от детството. Беше му трудно да си спомни дори лицата на Мириамел и Джосуа, сякаш се опитваше да възстанови в съзнанието си чертите на непознати, придобили значение за него дълго след като са си отишли. Но пък невероятно ярки бяха спомените му за Хейхолт… за дългите летни нощи в двора, за сърбящата го от окосената трева и насекомите кожа или за ветровити пролетни следобеди, в които се катери по стените, а упоителният мирис на розовия плет в двора го привлича като топла прегръдка. Припомни си леко влажния дъх на стената до мъничкото си креватче, набутано в един ъгъл в помещението за прислугата, и се почувства като крал в изгнание, сякаш някакъв узурпатор чужденец го бе лишил от замъка му — както, в известен смисъл, се беше случило.