![Диамантен меч, дървен меч [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/1/diamanten-mech-drven-mech-bg-download.jpg)
Диамантен меч, дървен меч [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Летописите на Разлома #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Диамантен меч, дървен меч [bg]». Краткое содержание книги:
Част от съзнанието й напипваше връзка с архимаг Игнациус. Трябваше навреме да предупреди Долината, че обичайният път за Мелиин е блокиран. А това значеше, че положението е много по-лошо и по-сериозно от очакваното...
Заклинание - Клара прати зов за помощ към Гилдията.
Всичко това тя извърши за една секунда.
Ала дясната й ръка бе вече парализирана. Въпреки унищожената отрова, в мускулите бяха настъпили необратими -необратими за обикновен простосмъртен - промени. Ох, налагаше се да сътвори нов букет от илачи - направо от обезсилената отрова, най-подходяща за целта. Отначало мислеше да я изхвърли във вид на гной, ама ето че потрябва, проклетницата. Щеше да боли...
"Клара! Какво се случи?! Къде си?!"
Гласът на Игнациус. Тук, на Пътеката, магическото зрение изневеряваше даже нему.
- Тук съм... А! Аааа! Орк да ми го начукаааа! Наистина болеше. И още как.
"Клархен - викна невидимият Игнациус. - Дръж се! Идвам!"
Тя не успя да го спре, нито насочи къде се намира.
Продължаваше да бълва сквернословия - единственият й, чисто неин начин да се бори с болка, която би проснала в несвяст всеки друг на нейно място.
Игнациус, естествено, изпревари останалите бързащи да се притекат на помощ другари.
Клара вече се беше окопитила и овладяла достатъчно -псувните също бяха помогнали.
Архимагът изприпка като младеж по туловището на мъртвия звяр, сухите му корави пръсти опипаха рамото на притихналата навреме Клара - да псува като каруцарка пред Игнациус не й се нравеше.
- Защо не внимаваш, Клархен?! - скара й се архимагът.
- Това ми налетя... - посочи с ръка тя.
- И ти не го разпозна навреме? - загрижено се зачуди Игнациус.
- Забравих му само научното име - нацупи се Клара.
- Това е Zzashpapaut Monsterum ЕЬаир - меко обясни архимагът. - Хубав екземпляр. Рекорден размах на крилете... Хм, даже, струва ми се, някакъв нов подвид... колко интересно... -Игнациус се наведе над звяра. Погледна и нататък. - Аха, и храстчета... Ах, да, върнах назад Евис, Егмонт и останалите. Нямат работа тук. Трябва да обмисля нещата на спокойствие...
- Владика! - писна Клара. От черния зенит пикираше втори жзашпаупат.
Игнациус само небрежно размърда пръсти и изчадието страхливо се шмугна обратно в мрака.
- На спокойствие - повтори архимагът.
Клара си пое дъх, потисна завистлива въздишка и рече разпалено:
- Но пътят към Мелиин е затворен, няма какво да се мисли! Тварите почнаха войната!
- Опасявам се, че грешиш, мила. Затварянето на Пътека не е по силите даже на нашите козокраки познайници. Дори да са се изхитрили да привлекат на своя страна някоя от Висшите сили, което е малко вероятно, бих го почувствал. Това е... - Игнациус внезапно се намръщи. - Клара! Одеве, за да прогоня втория жзаш, употребих толкова сила, колкото би стигнало да превърна цяло ято такива твари в умилкващи се котенца! Нещо става... Но... тъкмо ще видим бива ли ме още! Трябва да продължим.
Пръстите му затанцуваха с непостижима скорост и грация.
Устните на архимага зашепнаха непознати слова.
Клара се втрещи - самият Игнациус, едва ли не основоположникът на принципите за Последователно мислечародейство, прибягваше до магията на жестовете и думите!
Учудването й не успя да се разрасне, защото през гъсталаците легна идеално права просека от бърз и безшумен пламък. Хищните отровни храсти се превърнаха в прах. Новата пътека бе черна и лъскава.
- Ох, Клархен... съжалявам, мила... но трябва отново да продължиш сама. Налага се да се върна, за да вдигам Долината по тревога. Опасността, мило момиче, не идва тъкмо от тварите с кози крака. Да, те май нямат никакво отношение към истинските неприятности.
- Плашиш ме, владика - отвърна Клара, усещайки сърцето си нейде около петите, прегърнало треперещата от страх душа.
- Не те плаша, Клара. Карам те да бъдеш дваж и триж по-предпазлива. Върви, не губи време! Чини ми се, че Пътеката скоро ще стане съвсем непроходима. Хайде, тръгвай. Късметът беше дотук. Разчитай само на себе си.
Клара мълчаливо се подчини.
Огледалото вече не се съпротивляваше. Императорът почти притисна лице в повърхността му, разглеждайки изображението на девойката Дану. Не забелязваше, че под бялата рицарска ръкавица се пука камъкът на рамката.
Нямаше никакви съмнения, това бе същото онова малко момиче, погубено от едно зло момче... Не, слава на боговете -не погубено. Само ранено.
По слепоочията и челото на императора се стичаше пот.
Гледаше лицето на девойката, без да мига.
От нея започваше непростимата му кървава сметка. И с нея можеше да завърши - ако успееше да я издири. Но защо огледалото в кулата на Дъгата му я показа? Разкри, че е оживяла, че е оцеляла, че я има на този свят... Сигурно защото твърде често съм си я спомнял, каза си повелителят. И може би това е някакво косвено свидетелство, че зад двете покушения е стояла Дъгата, за да получи от Императора легиони за мръсните си тъмни дела.