Диамантен меч, дървен меч [bg]

Дървеният меч, духът на Истинския лес, я зовеше.

Ахата забрави за всичко. За редките, все още съскащи по паважа капки от Гибелния порой, за маговете, за Господаря на Пороя, за битката...

Тя просто скочи и се втурна натам, където усещаше присъствието на Имелсторн. Затича се през площада.

Викове. Ръмжене. Отдясно. Отляво. Отзад. Какво я интересува? Напред! Пламтящи нишки. Магически стрели.

Изпуснало я на косъм черно острие. Напред! Към отблясъка на Дървения меч.

Нищо друго нямаше значение.

Без да обръща глава, без да чува и да вижда къде стъпва и какво прескача, девойката Дану тичаше към настойчивия зов на Меча.

Тя не забеляза, че неволно е помогнала на Господаря на Пороя, който незабавно използва раздвоеното внимание на противниците си. Великанът рязко изправи снага. Огнените окови, стегнали гърдите му, се разкъсаха като обикновени въжета. Окончателно освободен, той завъртя меча си и черен повей се стрелна към околните покриви.

Като коса през гъсто обрасла ливада.

Маговете падаха - на късове потръпващо месо.

Но и мечът плащаше за всяка капка изпита кръв. Черната стомана се топеше като свещ в безцветен, призрачен пламък. Катранени капки пръснаха настрани и даже самият Господар изкрещя, когато те попаднаха върху изядените от ръждата доспехи.

Но не изпусна оръжието. Само го свали малко надолу.

Първата посочена от загиващото острие къща се превърна в кълбо кафяв дим - самите зидове сякаш се бяха спукали като надут мехур. Хвръкнаха разкъсани тела на магове и на уж скрилите се зад измамно сигурните стени обитатели...

Снопът черни мълнии взриви следващия дом, после онзи до него... Вълшебниците скачаха в напразни усилия да се спасят, но светкавиците ги настигаха и помитаха постройките нататък.

Господарят убиваше всичко наред. Харчеше последните си минути, за да унищожи повече магове.

Бързаше.

Ударът, който го довърши, дойде изневиделица.

На площада се появи абсолютно неуместно за ситуацията шествие. Бели раса, икони и хоругви. Свещениците от Църквата на Спасителя вървяха като на парад, като на празнична процесия.

Пееха химни. Песента им не секна и не се обърка, даже когато стъпиха на превърналия се в пъкъл площад. Вървяха без оръжия напред, сякаш бяха пияни... или овце, отиващи на заколение.

Ахата достигна руините. Отблизо кулата изглеждаше като построена от течна кал, която изведнъж е загубила формата си и се сринала в безформени буци. В пукнатините блестеше кръв.

Девойката Дану съзря подаващи се изпотрошено писалище, сребърна чаша, някакви парцали...

Ахата продължи пъргаво да скача по развалините, търсейки източника на зеления жив пламък сред умиращата червена мъгла.

Не видя как Господарят на Пороя се обръща към шествието на свещениците. Само нозете му оставаха оплетени в посечената мрежа. Той освободи единия си крак, после другия...