Диамантен меч, дървен меч [bg]

Забеляза, въпреки паниката си, че адептите на Червения орден стоят на местата си - всички, които вече не лежаха мъртви или в несвяст. Бяха смели врагове, трябваше да им се отдаде дължимото. Бяха тирани, палачи, подлеци - но не и страхливци.

Битката бе не на живот, а на смърт. Без пощада, без преговори, без компромиси. Очевидно Арк беше заложил много. И всичко свързано с Ахата в тези сметки беше по-малко от нуличка в бакалски тефтер.

Все пак адептите бяха живи хора. Не искаха да умират.

Изпитваха болка. Дългът ги държеше в строя, но виковете на умиращите и агонията на поразените не бе подвластна на ничия воля. Ахата никога не бе чувала подобен хор на страдание, не бе виждала толкова много разпадаща се плът накуп. Беше... ужасно.

Беше грозно. Не искаше да гледа, не искаше да чува, но виждаше и чуваше, даже когато затисна уши с длани.

Тя се покатери на някаква греда, а когато на площада паднаха първите пробили защитата капки, присви крака.

От покривите падаше ту тук, ту там някой от маговете -едни безмълвно, други с писък, трети със стенания. Повечето оставаха да лежат неподвижни. Някои се гърчеха. Но мнозина стояха горе и по краищата на площада. Редиците им обаче оредяваха - бавно, мъчително, въпреки съпротивата...

Като че ли в небесата имаха повече успех. Дъгоцветното копие се беше разцепило на безчет стрели, които атакуваха облаците, караха капките да падат по-бавно, неуверено и нарядко... А после и разкъсванията в мрежата почнаха да се свиват.

Господарят на Пороя изкрещя пак. Този път - от гняв и отчаяние. Рев на попаднал в капана смъртно ранен звяр.

- Проклета да си! - чу почти припадналата Ахата.

И с тези думи Господарят удари за последно. Черният му меч избухна по цялата дължина и се втурна като фонтан отрова. Но не към маговете по покривите, не и към небето, за да помогне на облаците, нито в опит да разкъса отново мрежата, която вече почти докосваше и оплиташе раменете му. Господарят прониза основата на кулата.

Хвалин не помнеше такъв грохот. Безумен, смазващ. Сякаш милиони подземни демони се бяха изтръгнали навън от дълбоките си убежища и върлуваха навред, разрушавайки даже най-здравото нешо на света - костите на земята. Воят им прониза въздуха, муцуните им се разпознаваха в кълбетата дим, плъзнали нагоре по твърдината.

А после кулата се срина. Първо сякаш се помъчи да излети нагоре, късайки фундамента си. После се пръсна отвътре и се стече като вкаменен пресъхващ фонтан. Гербът от авалион се разби в облак от искри.

На мястото на кулата остана камара камъни, щедро смесени с греди, мазилка, размазани мебели... и алени парцали - плащове и окървавена човешка плът.

По околните покриви почти нямаше останали прави вълшебници - отломките ги бяха съборили, сякаш запратени от легионери-прашкари. Оцелелите се свиха заедно с рухналата си твърдина - хванаха се за стомасите и се свлякоха безжизнени по керемидите, един увисна на олука - коремът му беше разпран, червата висяха и се поклащаха...

Край, намери сили да си помисли втрещената Ахата. Шареше с очи по угасващата огнена мрежа, която силно димеше и закриваше гледката.