Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Вие сте прав.
— Значи не можете да се откажете от тази любов?
— Не. Аз обичам и не искам никаква друга любов освен тази.
— Добре. Вие ми съобщихте всичко, което бих искал да зная. Сега аз на свой ред, госпожице, ви искам прошка, защото едва не станах пречка в живота ви. Виновен съм, че като грешах, ви помагах да грешите!
— Толкова много не искам от вас, Раул! — възкликна Луиза.
— Вината е изцяло моя — продължи Раул, — аз по-добре от вас познавам живота и бях длъжен да ви отворя очите. Аз трябваше да внеса пълна яснота в отношенията между нас. Трябваше да накарам сърцето ви да заговори, а аз едва успях да накарам устата ви да мълвят. Повтарям ви, госпожице, моля да ми простите!
— Това е немислимо! Немислимо! Вие се подигравате с мен! Не може да сте толкова добър, толкова непорочен!
— Почакайте! — каза с горчива усмивка младият човек. — Още малко и ще кажете, че не съм ви обичал като мъж!
— Вие ме обичате, вие ме обичате с нежна, братска любов, Раул. Позволете ми да запазя тази надежда!
— Братска любов! Не се самозалъгвайте, Луиза! Аз ви обичам като любовник, като мъж, аз ви обичах по-нежно от всички, които могат да обичат на този свят!
— Раул! Раул!
— Братска любов! О, Луиза, аз ви обичах така, че бих дал за вас капка по капка кръвта си, плътта си парче по парче, вечността, която ме чака там, на небето — миг след миг. Всичко! Обичах ви така, че моето сърце сега е мъртво, вярата ми е разколебана, очите ми угасват. Обичах ви така, че сега всичко за мен е пустиня — на земята, както и на небето!
— Раул, Раул, пощадете ме! Ако знаех.
— Всичко е свършено. Много е късно, Луиза! Вие обичате, вие сте щастлива. Виждам изпълващата ви радост през сълзите, нахлули в очите ви. Зад тези сълзи, които пролива вашата порядъчност, аз усещам въздишките, родени от вашата любов. Луиза, Луиза, вие ме направихте най-нещастния между хората. Вървете си, заклевам ви! Сбогом! Сбогом!
— Простете ми, умолявам ви, простете ми!
— Нима не направих нещо повече? Нима не ви казах, че ви обичам?
Ла Валиер покри лицето си с ръце.
— Да ви кажа това, което току-що ви казах, да ви го кажа по този начин, все едно да прочета във ваше присъствие смъртната си присъда.
Тя щеше да закрещи, но той затвори устата й с длан. Тя целуна ръката му и загуби съзнание.
— Оливен — извика Раул, — вдигнете тази дама и я свалете до портшеза, който я чака долу.
— Оливен я вдигна. Раул направи крачка, за да я целуне, да я целуне за пръв и последен път, но овладя порива си.
— Не, това не е нещо мое. Аз не съм кралят на Франция, за да присвоявам!
И се затвори в стаята си.
Глава шестдесет и втора
ЗА КАКВО СЕ ДОСЕТИ РАУЛ
След като Раул си тръгна, Атос и Д’Артанян останаха сами. Върху лицето на Атос се появи изражение на човек, готов на всичко.
— Е, драги приятелю, какво ще ми съобщите?
— Аз ли?
— Ще ви помогна, приятелю. Кралят е бесен, нали?
— Да, трябва да призная, че е недоволен.
— Вие сте дошли… да ме арестувате?
— Попадението ви е в целта!
— Е, друго и не съм очаквал. Да вървим!
— Чакайте! Къде бързате, по дяволите!
— Не искам да ви задържам — усмихна се Атос.
— Имам достатъчно време. Нима не сте любопитен да узнаете какво се случи при краля?
— Ако желаете да разкажете, с удоволствие ще ви послушам. Атос посочи на Д’Артанян масивно кресло и той се разположи удобно.
— А аз с удоволствие ще го направя — каза Д’Артанян, — защото разговорът ни беше доста интересен. Кралят ме извика при себе си. В същото време вие вече сте слизали по стълбите, както ми казаха мускетарите. Аз отидох. Приятелю мой, той не беше червен, той беше морав на цвят. Аз още не знаех какво е станало между вас. Видях само пречупената на две шпага, която лежеше на пода. „Господин Д’Артанян! — извика кралят, като ме видя. — Тук току-що беше Дьо ла Фер! Той е нахалник!“
— Нахалник? — казах аз, с такъв израз на лицето, че той млъкна веднага.
— Господин Д’Артанян — продължи със стиснати зъби кралят, — готов ли сте да ме изслушате и да се подчините на заповедта ми?
— Това е мой дълг, ваше величество.
— Пожелах да избавя този благородник от позора да бъде арестуван в кабинета ми, защото пазя за него някои добри спомени. Но… вие ще вземете карета и…
Аз се отправих към вратата.
— Ако ви е неприятна тази задача, ако ви е неприятно да го арестувате, изпратете началника на моята лична охрана.
— Ваше величество, няма нужда от началника на охраната, щом аз съм дежурен.
— Не исках да ви възлагам такава неприятна задача — каза мило кралят, — но вие винаги безупречно сте ми служили, господин Д’Артанян.