Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Това не е сила, това е безумие!
— Не, Д’Артанян, това е самият разум. Повярвайте, моля ви, че обсъждайки този въпрос с вас, аз не се замислям дали заради моето спасяване ви заплашва гибел. Аз щях да постъпя също като вас и щях да се възползвам от възможността, ако считах бягството за прилично решение. Щях да приема от вас тази услуга, която при подобни обстоятелства и вие щяхте да приемете от мен.
— Но защо тогава не ми позволите да действам по моя замисъл, ще накарам краля да ви гони доста дълго!
— Все пак той е крал, скъпи мой!
— За мен това е безразлично и макар че е крал, преспокойно бих му казал: „Заточавайте, гонете, изтребвайте, ваше величество, всичко живо във Франция и в Европа! Можете да ми заповядате да арестувам или да пронижа с кинжал когото искате, дори принца, вашия брат! Но в никакъв случай не докосвайте някого от четиримата мускетари, или, дявол да го вземе…“
— Мили приятелю — каза спокойно Атос. — Ако ме бяхте пуснали, аз доброволно щях да се явя в затвора. Искам да покажа на този младеж, заслепен от блясъка на короната си, искам да му докажа, че може да бъде пръв сред първите само ако е най-великодушният и най-мъдрият от всички. Той ме наказва, праща ме в затвора, обрича ме на мъки — добре. Но той злоупотребява с властта и аз искам да го накарам да разбере какво е угризение на съвестта, докато Господ не му покаже какво е възмездие.
— Приятелю мой — отвърна на тези думи Д’Артанян, — много добре знам, че вашето „не“ е окончателно. Не настоявам повече. В Бастилията ли искате да ви закарам?
— Да!
— Към Бастилията! — извика Д’Артанян на кочияша. Облегна се на възглавницата в каретата и яростно започна да хапе мустаците си, което, както добре беше известно на Атос, бе признак за взето решение или сериозно обмисляне на проблема. В каретата, която продължаваше равномерно да се клатушка, се възцари мълчание. Атос хвана мускетаря за ръката и каза:
— Нали не ми се сърдите, приятелю?
— Аз? За какво да се сърдя? Това, което вие правите от героизъм, аз щях да направя от инат.
— Но нали сте съгласен, Д’Артанян, че Бог ще отмъсти за мен?
— Познавам хора на тая земя, които ще му помогнат в това дело! — отвърна капитанът на мускетарите.
Глава шестдесет и трета
ТРИМА СЪТРАПЕЗНИЦИ, КРАЙНО ИЗНЕНАДАНИ, ЧЕ СА СЕ СЪБРАЛИ НАВЕЧЕРЯ
Каретата спря пред първата врата на Бастилията. Дветри думи на Д’Артанян бяха достатъчни, за да я пуснат вътре.
Докато се движеха под широката сводеста галерия, водеща към двора на коменданта, Д’Артанян, който с рисовите си очи виждаше всичко, неочаквано възкликна:
— Но какво виждам!
— Какво, приятелю? — невъзмутимо се обади Атос.
— Я погледнете натам.
— Виждам карета, с нея сигурно са докарали друг нещастен арестант като мен.
— Погледнете още веднъж, за да видите кой ще слезе от нея.
Точно в този момент вторият часовой спря Д’Артанян и докато траеха формалностите, Атос успя да разгледа от стотина крачки човека, когото сочеше капитанът на мускетарите.
— Виждам човек в сива дреха и нищо повече.
— Готов съм да се обзаложа, че това е Арамис.
— Арамис арестуван? Невъзможно!
— Не твърдя, че е арестуван. Той е сам и никой не го съпровожда. Освен това пристига със собствени коне.
— Тогава какво прави тук?
— Той се познава с господин Безмо, коменданта на Бастилията — каза Д’Артанян и в тона му се почувства досада. — Май сме дошли точно навреме.
— Защо?
— За да се срещнем с него.
— Колкото до мен, аз дълбоко съжалявам. Защото Арамис ще се огорчи, първо, че ме вижда при тези обстоятелства, и, второ, че сме го видели тук.
— Разсъждението ви е безупречно.
— За нещастие, в тази крепост не можеш да се скриеш от никого, колкото и да ти се иска.
— Слушайте, Атос, дойде ми наум как да избавим Арамис от неудобството.
— Как?
— Сега ще ви кажа… Впрочем позволете ми да обясня нашето идване в крепостта по мой начин. Не ви карам да лъжете, защото за вас ще бъде непоносимо.
— Какво трябва да направя?
— Знаете, че аз ще лъжа за двама. С характера и навиците на гасконец никак няма да ми е трудно.
Атос се засмя. Каретата спря на същото място, където преди малко бе спряла и каретата на Арамис, тоест, пред вратата на коменданта.
— Значи решено? — полугласно попита Д’Артанян.
Атос кимна. Започнаха да се качват по стълбите. Часовоят веднага ги пусна. След няколко минути се озоваха в столовата на коменданта и първият, когото Д’Артанян видя, беше Арамис, седнал с Безмо в очакване на обеда, докато наоколо се носеха вкусни миризми.