Вихърът на Жътваря

Не, на Фид много по-добре щеше да му служи някой ефрейтор с бърз ум, пъргав, гаден и труден за убиване. Е, имаше поне една утеха и тя беше, че всеки можеше да схване кой е на ред. А беше много близо предния път, нали? Можеше да пратят Тар да каже здрасти на онзи демон, и толкова. Сега тя щеше да е ефрейтор Смайлс — и много внимавайте в картинката, рибешки черва скапани.

Но да го оставим Тар. Корик беше този, който й яхаше, ъъ, ума. Убиец, о, да, истински убиец. Също като нея, но без нейната изтънченост, а това ги правеше добра двойка. Опасни, вдъхващи страх, ядрото на най-гадното отделение в Ловците на кости. О, екипът на Балм можеше и да поспори за това, особено онзи, джавкащият Троутслитър, но те в момента се мотаеха на някакъв скапан остров, нали? Не бяха тук, да вършат онова, което се очаква да върши морската пехота, да се инфилтрира, да рита скапаните едури и ледерии в топките и да гръмва от време на време по някоя рота, просто за да напомни на Качулатия кой нанася удара.

Харесваше й този живот, да. По-добър беше от онова мизерно съществуване у дома, от което бе изпълзяла. Бедно селско момиче, треперещо от страх в призрачната сянка на мъртвата си сестра. Чудеше се кога ли следващото пропадане в плитчините ще предвещае водната й кончина. О, но колко я искаха момчетата, когато остана само тя, искаха да запълнят онази сянка със своята, сякаш това изобщо беше възможно.

Но виж, с Корик тука беше друго. Усещането поне беше друго. Вероятно защото сега беше по-голяма. По-опитна, дотолкова, че да знае какво разбужда малкото й крилато пърхащо птиченце. Да гледа как Корик убива хора, ах, как сладко беше това, и имаше късмет, че другите бяха толкова заети и не можеха да чуят стоновете й и да се досетят какво означават те.

Прозренията бяха най-силната подправка на света, а ноздрите й бяха пълни с тях. С което нощта ставаше някак по-ясна, по-чиста. Всяка подробност — рязко очертана, жадна да бъде видяна, да я забележат блесналите й очи. Чуваше тихото шумолене на дребни животинчета в нивата, чуваше жабоците, щъкащи по стволовете на близките дървета. Жуженето на комарите и…

Изведнъж — ослепителна мълния някъде на юг, кълбо от огнена светлина се издигна към небето. Миг след това до ушите им достигна грохотът от два взрива. Всички се бяха заковали на място, присвити. Дребните твари наоколо бяха замръзнали, разтреперани от страх.

— Лош момент за засада — измърмори Корик, върнал се назад покрай Тар.

— Значи не е от морската пехота на Малазан — заяви Фидлър и тръгна да посрещне Корик и Тар. — Това беше на левга оттук, или по-малко. Някой да помни кои отделения бяха вдясно от нас първата нощ?

Мълчание.

— Дали да не тръгнем натам, сержант? — попита Тар. Беше извадил късия си меч. — Може да им трябва помощ.

Появи се Геслер.

— Сторми казва, че е чул острилки след проклетиите. Четири или пет.