Вихърът на Жътваря

— Това е вярно. — Шурк изчака, докато малазанците осмислят тази подробност. С изключение на Детсмел, разбира се, чието хъркане бе като морски прибой в тази пещера — стаята.

— Това несъществено ли е? — попита Тавори.

— Понякога изглежда така — призна Шурк. О, как съжаляваше, че не може да пие вино, без да го разлее навсякъде. Един-два бокала щяха да й дойдат добре.

— Император, чиято власт се диктува от меча — каза Тавори. — Неуредена обаче остава самата необходимост от администриране на империята.

— Досадна необходимост, да — отвърна с усмивка Шурк.

— Тайст Едур, залагащи твърдо на своя неумиращ непоклатим император, съществуват под самозаблуждението, че са господари — продължи Тавори. — Но реалността не е толкова щедра.

Шурк Елале кимна.

— Тайст Едур бяха рибарски народ, ловци на тюлени. Строят дървени къщи. Пет-шест племена. Имаше някакъв, когото наричаха краля-магьосник, Ханан Мосаг, и той значи повел война за покоряване — защо този меч не се е озовал в неговите ръце, това само едурите знаят, но не е нещо, за което говорят.

— Този Ханан Мосаг жив ли е още? — попита Тавори.

— Той е новият Цеда на императора.

Хъркането на Детсмел спря.

— Имперският Върховен маг — заговори той. — Цеда, деградирало от Цеданс, обзалагам се. Цеданс е бил някакъв ритуал от времето на Първата империя. — Очите му леко се отвориха. — Иброн изобщо нямаше да се изненада. Тези ледерии са някаква изгубена колония на Първата империя. — Тежките му клепачи се спуснаха и след миг той захърка отново.

Шурк Елале помисли дали да не се покашля деликатно, но се отказа. Тук бездруго вонеше достатъчно.

— Това, което исках да подчертая, адюнкта, е, че едурите не можеха да се оправят и с една такса за пристан. Те са воини и ловци — мъжете, искам да кажа. Жените, доколкото мога да преценя, са някаква напълно безполезна мистика, а след завоеванието буквално изчезнаха от очите ни.

В коридора отекна тропот на ботуши и миг след това вратата се отвори. В стаята влязоха двама ледерийски войници, придружени от Галт и дребосъка Уидършинс. Единият от войниците беше Атри-Преда.

Шейк Брулиг залитна в стола си и едва не падна. Изкриви лице и стана.

— Проклети да са всички проклети вещици до дълбините!

— По-лошо става — отвърна му с лека усмивка Атри-Преда. — Аз избирам своя Изгрев и не си ти. Йедан, изхвърли този глупак — всеки прозорец ще свърши работа.

В очите на Брулиг изведнъж се появи тревога и той зяпна войника до капитана, който тръгна към него.

Мечът на Галт изсвистя от ножницата, опря се в корема на войника и го спря.

— Казвам това малко да го поотложим — изръмжа той. — Адюнкта, позволете да ви представя Атри-Преда Ян Товис и Крайбрежния страж Йедан Дериг — което според мен трябва да е нещо като сержант, командващ някакъв крайбрежен патрул. Какво е Атри-Преда не знам. Капитан? Командир? Все едно, те командваха онази полуиздавена паплач, която перишите измъкнаха от бурята.

Адюнктата гледаше намръщено Ян Товис.

— Атри-Преда, добре дошли. Аз съм адюнкта Тавори Паран от Малазанската империя…