Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Тактически гений ли? По-скоро лошо разузнаване. На ледериите положението им харесваше такова, каквото си е. Тази Тавори като нищо можеше да е осъдила на гибел най-важния елемент от армията си. Бяха изгорили транспортните си съдове — „а това пък защо? Да остави собствените си бойци без никакъв избор, освен да продължават напред? Това намирисва на недоверие, на пълна липса на увереност — да, вони по-лошо дори от мен. Освен ако не го тълкувам погрешно. Което е вероятност. Сложна работа са тези малазанци.“
Малазанската империя, да. Но нищо общо с Ледерийската империя, с нейните дребнави игри на родословия и расова йерархия. Не, тези малазанци бяха с всевъзможни и най-разнообразни стилове. Първият помощник-командир на Тавори например — варварката с изумителните татуировки, всяко нейно движение беше самото олицетворение на чувствеността. Тук, в Ледерийската империя, всеки, който приличаше на нея, щеше да чисти оборите. И Мейсан Джилани — друг повод за много хълцане — ах, как съжаляваше Шурк, че няма този неин сладък лъскав тен и изящните очертания на тези дълги крака и пищни бедра, полюшващите се твърди гърди с цицки, които й напомняха за презрели фурми — „не че ми се налага да надничам, у нея има по-малко свян, отколкото и у мен, а това наистина говори много. Значи Тавори държи хубавите край себе си. Виж, това би могло да подсказва нещо.“
— Е, какво чакаме още? — попита Шейк Брулиг, вече достатъчно пиян, за да провлича думите. Седеше отпуснат в стола в другия край на дългата маса, точно срещу адюнктата, но очите му с натежалите клепачи си оставаха приковани в Мейсан Джилани. Тоя май наистина вярваше, че мазните, похотливи погледи могат да накарат една жена да припадне от страст. Но Мейсан Джилани прикриваше отвращението добре, играеше, та жалкият крал да продължава да се самозалъгва. Варварският войник изпълняваше много изрична заповед, подозираше Шурк. Да не допусне Брулиг да стане войнствен. До момента, в който нямаше повече да им трябва.
Е, това обаче нямаше да подейства с нея, нали? Освен ако малазанците не държаха наблизо някой Ублала Пунг. О, това наистина щеше да е неприятно, да я видят как се превръща в незадоволено разгонено животно пред всички. Тази тайна беше по-добре да си я затаи.
— Спокойно, Брулиг — каза Шурк. — Всичко това сигурно е свързано с онези огромни тримарани, които влязоха снощи в пристанището. — Виж, щеше да й хареса да си имаше един такъв, макар че щеше да й трябва двоен екипаж, което означаваше по-малко пари за всички — „проклета логистика, винаги убива мечтите ми“.
Адюнктата я гледаше изпод вежди — един от онези преценяващи погледи, които хвърляше на Шурк Елале всеки път, щом немрящата пиратка кажеше нещо. Виж, това си беше нейна грешка — беше пратила Скорген обратно на „Немряща благодарност“. Ужасните недъзи на първия й помощник-капитан се бяха оказали твърде разсейващи за всички останали, докато тя не осъзна, че това се превръща във възможност, подронваща нейния… професионализъм. „Да, точно тази дума ми се губеше. Тук трябва да ме вземат на сериозно. Подозирам, че самото ми съществуване зависи от това.“ Но неволно се усещаше, че й липсва капещата дупка на лицето му, смачканото му ухо, сляпото му око, сакатата ръка и болният крак — всичко, което да отвлича вниманието на Тавори всеки път, щом проявеше неблагоразумието да изкаже мнение или наблюдение.
Троутслитър, който седеше срещу Шурк, се покашля — някакво странно цвърчене — и й се усмихна.
Тя преднамерено извърна очи. Не беше приятен мъж. Също както Джерун Еберикт не беше приятен мъж. Твърде много удоволствие извличаше от работата си, подозираше Шурк. А дори за войник това не беше разумно. Такива хора обикновено се бавеха, когато бавенето не е добро. Склонни бяха да излагат другите войници на риск. Склонни бяха да се разсейват. Не, не й харесваше Троутслитър.
Но извръщането на погледа неизбежно отклони вниманието й към ефрейтор Детсмел. В известен смисъл този беше още по-лош. Никакви тайни не можеше да се скрият от него, колкото и да беше предпазлива — да, той я надушваше, и не само поради отслабналите билки. Беше я надушил от самото начало. Дали пък някой кучи син като него не беше хвърлил проклятието, което я мъчеше? Не, това не беше редно. Детсмел имаше дарби, непознати тук на Ледер. Дарби, които й напомняха за онази умираща кула в Ледерас и за Кетъл, и за гробниците в двора.
За щастие в момента той дремеше, отпуснал обраслата си с четина брадичка върху широката гръд, което й спести разбиращия му поглед.