Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Коураб знаеше, че трябва да пази Тар от тази страна, макар това да означаваше неподчинение на заповедите на Фидлър да стои плътно до Ботъл. Докато Ботъл изглеждаше в безопасност, Коураб се задвижваше напред, защото разбираше Тар и неговия стил на бой. Не като Корик, който беше пустинен воин повече от всеки друг в тези две отделения, и трябваше фланговете му само да се пазят от някой като Смайлс, със святкащите й ножове, със стрелите на арбалета и разни такива. Да стои зад и встрани, извън обхвата на свирепите замахвания на дългия меч на Корик, и да сваля всеки противник, влязъл му във фланг. Виж, това париране си го биваше.
Кътъл, нещастният стар ветеран, разполагаше със своите „проклетии“ и ако Ботъл изпаднеше в опасност, сапьорът щеше да се погрижи за нещата. Освен това беше доста точен и бърз с арбалета, стара опитна ръка на спусъка и зареждане на бегом.
Не беше чудно, че Седемте града бе завладян още при първия щурм, с малазанската морска пехота на бойното поле. Остави ги Т’лан Имасс. Тях ги бяха пуснали да се развихрят едва при бунта на Ейрън в края на краищата. „А и Фидлър каза, че изобщо не е бил императорът. Не, Ласийн е издала заповедта.“
„Геслер не е сигурен, тъй че истината си е, че никой не знае истината. За Ейрън. Точно както скоро никой няма да знае истината за Колтейн и Кучешката верига, предполагам. Или пък — духове долни! — за адюнктата и за Ловците на кости при Ю’Гатан, и в град Малаз.“
И усети как го прониза мраз, сякаш се беше натъкнал на нещо много дълбоко и важно. За историята. Така, както се запомняше тя, както се разказваше и преразказваше. Как се губи в лъжи, когато истината се окаже твърде неприятна. „Нещо, да… Нещо… Проклятие! Изтървах го!“
От носилката зад него Ботъл промърмори в съня си, после каза съвсем отчетливо:
— Той никога не вижда бухала. Това е проблемът.
„Горкият кучи син. Бълнува насън. Изтощен. Спи леко, войник, трябваш ни.“
„На мен ми трябваш. Както никога не съм трябвал на Леоман, така ми трябваш. Защото вече съм морска пехота.“
— Питай мишките — каза Ботъл. — Те ще ти кажат. — После изломоти нещо, въздъхна и каза: — Ако искаш да останеш жив, обръщай внимание на сянката. Сянката. Сянката на бухала.
В другия край на носилката Кътъл изсумтя и поклати дръжките. Ботъл простена отново, извъртя се на хълбок и отново затихна.
Продължиха напред в нощта. И отново, малко по-късно, чуха взривове в далечината. Този път от север.
О, разбудили ги бяха, и още как.
Билките на Шурк Елале вече губеха сила. Всичко беше наред на „Немряща благодарност“, на обветрената палуба и в интимното пространство на каютата й. С мъж без особено силно обоняние за компания. Но сега се беше озовала в една претъпкана стая с карти, с половин дузина непознати и Брулиг, самозвания крал на това жалко островче, и освен това и жените — виждаше ясно как бърчеха ноздри, щом уловяха неприятните миризми в душния пренагрят въздух.
О, добре. Щом държаха да се спогодят с нея, трябваше да го преживеят. Че и да са благодарни за „преживяването“. Изгледа накриво адюнктата, която като че ли така и не искаше да седне. И макар да стоеше зад стола, който си бе присвоила в единия край на дългата изподраскана маса, отпуснала ръце на гърба му, не издаваше нервността, която човек може да очаква от някой, за когото седенето е като да си осъден да те вържат в кошара насред селски мегдан.
Колкото до външния вид, у Тавори Паран нямаше кой знае какво. Подчертано сиво безполово равнодушие, гардеробът на безразличния. Жена, за която женският чар е по-маловажен и от мъха в гънките на кесията й. Можеше да се направи на по-привлекателна — почти женствена всъщност, — ако пожелаеше. Но явно такъв чар не влизаше в списъка от ценности в нейните представи за командване. А това беше интересно по някакъв смътен, теоретичен начин. Водач, който се стреми да води без физическо присъствие, без героично, будещо похот или друго някакво въобразимо излъчване. Какво оставаше тогава за Тавори?
Е, умът й може би. Някаква тактическа гениалност? Не беше убедена в това. Според всичко, което бе успяла да улови от мърморенията в отделението на Балм, Тавори вече бе допуснала някаква огромна грешка в преценката. Май беше имало някакъв авангарден десант. Елитни части, промъкващи се посред нощ на дивия бряг с обърканите му блата и гори. Войници с мисия да сеят смут, да разклатят властта на едурите и да подтикнат покорените ледерии да се вдигнат на въстание.