Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Може засадата да се е обърнала — каза Смайлс, мъчеше се да скрие вълнението си. „О, заведи ни там, проклет сержант. Дай ми да видя отново как се бие Корик. Сладката тръпка…“
— Нямаме такива заповеди — заяви Фидлър. — Ако са разбити, оцелелите ще свият на север или на юг да потърсят приятели. Продължаваме напред.
— Намират ни, а по петите им може да има хиляда души противник — рече Геслер.
— Има я тая възможност — съгласи се Фид. — Добре, Корик, връщай се в челото. Продължаваме, но още по-предпазливо. Не сме единствените, които са видели или чули това, тъй че можем да се натъкнем на отряд, препускащ на пътя ни. По-бавно и предпазливо, войник.
Корик кимна мълчаливо и се запъти напред.
Смайлс облиза устни и изгледа намръщено Тар.
— Прибери го тоя касапски сатър, Тар.
— За тебе съм ефрейтор, Смайлс.
Тя завъртя очи.
— Дъх на Гуглата, набило му се е в главата.
— А това в ръцете ти не са ли ножове?
Смайлс ги прибра мълчаливо в каниите.
— Продължавай напред — заповяда Фидлър. — Корик чака.
Коураб отново надигна своя край на носилката и пое след другите. Ботъл не се беше събудил от тази серия далечни взривове. Знак колко изтощен е горкият. Все пак беше изнервящо, че не го будеха да държи всичко наоколо под око, както можеше да прескача от едно животинче на друго. И птици. Че и насекоми даже. Макар Коураб да се чудеше колко надалече може да вижда едно насекомо.
Пресегна се и смачка комара, кацнал на клепача му. Носилката зад него се кривна и той чу как Кътъл тихо изруга. Коураб бързо сграбчи пръта отново. Проклети насекоми, трябваше да спре да мисли за тях. Защото мисленето за тях водеше до чуването и усещането им, как пълзят и го хапят навсякъде, докато двете му ръце са заети. Това тук не беше като в пустинята. Там човек можеше да види бълхите, понесени от вятъра, можеше да чуе бръмченето на мухата-кръвниче от пет места, можеше да се досети, че под всяка скала или камък се крие скорпион или голям космат паяк, или змия, и всички искат да те убият. Просто и откровено, с други думи. Никакво измамно шепнене в тъмното, без това бръмчене в ушите, това пърхане на крилца в ноздрите ти. Или пълзене в косата ти, за да те ухапе и да остави в плътта ти подуваща се и адски сърбяща дупка.
А и ония плъзгави гадни твари, които смучеха кръв. Крият се под листата и чакат някой нещастен скапан войник със заети ръце да мине покрай тях. И боц. И растенията, които, ако ги забършеш невинно, предизвикват ужасен сърбеж и след това започва да тече нещо мазно — това си беше направо долният свят, населен с демони земеделци и всякаква нощна гад, зяпнала да налапа невинния човек от пустините. Отделно проклетите Тайст Едур и безгръбначните ледерии. Представи си, да се бият на страната на тираничните си господари. Капка гордост ли нямаха тези хора? Май щеше да е разумно да хванат един-двама пленници, просто за да получат някои отговори. Някой ледерий. Можеше да подхвърли идеята на сержанта. Фидлър нямаше проблем с предложенията. Всъщност като че ли цялата малазанска армия нямаше проблем с такива неща. Нещо като постоянен воински сбор, когато всеки може да си каже думата, всеки може да спори и така се взимаха решения. Разбира се, при племената, след като сборът свършеше, свършваха и споровете.
Малазанците правеха почти всичко различно, по техен си начин. Това отдавна вече не притесняваше Коураб. Може би беше добре, че се беше придържал към всички онези невежествени, крайни убеждения за тях, докато беше с бунтовниците. Иначе щеше да му е трудно да мрази врага така, както се полагаше, както трябваше да го мрази.
„Но вече знам какво е да си морски пехотинец в малазанската армия, дори империята да е решила, че сме извън закона или нещо такова. Все пак — морска пехота. Все пак — елитът. И заради това си струва да воюваш — за войника до теб, за този в носилката, за този в челото. Не съм сигурен за Смайлс обаче. За нея, виж, изобщо не съм сигурен. Напомня ми за Дънспароу, с този разбиращ поглед и как все си облизва устните, щом някой заговори за убиване. И тия нейни ножове — не, никак не съм сигурен за нея.“
Добре поне, че си имаха добър ефрейтор обаче. Кораво копеле, многото приказки не го интересуваха. Тар говореше с щита и с меча си, а Коураб все се улавяше, че тича напред да застане до него при всяка скапана схватка. Откъм дясната му ръка, но с една стъпка пред него, тъй като парирането на Тар с късия забивач беше в много близък обхват и бе изложен на риск пред мръсния замах отдолу — стилът, който прилагаха пустинните племена срещу войник „стена от щитове“ като Тар, когато няма никаква стена от щитове, когато е само един мъж с незащитен фланг и прекалено стегнат гард. Блъскаш в щита, докато коленете му поддадат малко повече, и той залитне зад и под този щит, с единия крак напред — после само пристъпваш встрани и мушкаш покрай щита, над или под забивката на късото острие, за да поразиш сухожилията на ръката или незащитената подмишница.