Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Трул Сенгар беше отишъл за вода — изворчета бълбукаха почти навсякъде от голата скала, сякаш дори камъкът бе подгизнал от разтопения лед.
Онрак погледа котетата още миг и се обърна към Бързия Бен.
— Отвъд тези хълмове има ивица лед. Надушвам гниенето му — древен път, по който някога са пътували Джагът. Бягали са от заколение. Това нахлуване ме безпокои, магьоснико.
— Защо? Тази битка нали е била преди хиляди години и всички Джагът са мъртви.
— Да. Все пак пътят ми напомня за… неща. Събужда спомени…
Бързия Бен кимна замислено.
— Като сенки, да.
— Точно така.
— Трябва да си знаел, че не може да продължи дълго.
Имассът се намръщи, което подсили грубостта на странно нечовешките му черти.
— Да, може би дълбоко в себе си. Бях… забравил.
— Прекалено жесток си със себе си, Онрак. Не е нужно да сияеш толкова ярко през цялото време.
В усмивката на Онрак се таеше тъга.
— Дарявам своя приятел — каза той тихо. — Заради всичките дарове, които ми даде той.
Бързия Бен го изгледа замислено.
— Дарът губи стойността си, Онрак, ако трае прекалено дълго. Започва да ни изтощава, всички ни.
— Вече го разбирам.
— Освен това — добави магьосникът, загледан в двете емлава, които вече с пълни кореми се боричкаха по зацапаната с кръв трева, — да покажеш уязвимата си страна е друг вид дар. От този, който буди съпричастие, вместо само възхита. Стига това да има някакъв смисъл.
— Има.
— Рисувал си много картини, нали?
Внезапна усмивка.
— Умен си. Когато намеря каменна стена, която говори… да, друг вид дар. Забранените ми дарби.
— Забранени? Защо?
— Сред нашия народ е табу да изобразяваме собствените си фигури в подобие на истината. Твърде много остава пленено, твърде много бива затворено във времето. Сърца може да се разбият, предателства да се наплодят като напаст.
Бързия Бен вдигна очи към Онрак, после извърна поглед. „Сърца може да се разбият. Да, една душа може да терзае, и още как.“
Трул Сенгар се върна с два пълни мяха. Видя Онрак и възкликна:
— В името на Сестрите, Онрак, мръщене ли е това на лицето ти?
— Да, приятелю. Искаш ли да знаеш защо?
— Ни най-малко. Просто е, ъъ, адски облекчаващо, честно казано.
Онрак се пресегна, сграбчи едно от котетата за тила и го вдигна. Зверчето засъска от гняв и се загърчи.
— Трул Сенгар, можеш да обясниш на нашия приятел защо на Имасс им е забранено да си правят изображения. Можеш също да му разкажеш моята история, тъй че да разбере и да не ме пита повече защо съм пробудил болката в себе си, като си спомних, че смъртната плът е истинска само тогава, когато се храни с дъха на обичта.
Бързия Бен изгледа Онрак с присвити очи. „Не помня да съм молил за нещо такова. Е, не на глас поне.“
Облекчената физиономия на Трул Сенгар помръкна и той въздъхна, но беше лека въздишка, от онези, които бележат отпускане на отдавна сдържано напрежение.
— Ще му кажа. Благодаря, Онрак. Някои тайни се оказват тежко бреме. А когато свърша с разказа си пред Бързия Бен за една от подробностите в живота ти, която скрепи приятелството ни, ще разкажа и на двама ви за моята тайна. Ще ви разкажа за Ерес’ал и какво ми причини тя много преди да се появи пред всички нас в пещерата.
Последва дълго мълчание.
След това Бързия Бен изсумтя:
— Страхотно. А аз ще ви разкажа история за дванайсет души. И за обещание, което дадох пред един мъж, казваше се Уискиджак — обещание, което ме доведе чак дотук и с толкова още път пред мен. И тогава, предполагам, наистина ще се познаваме един друг.
— Днес е ден за дарове — каза Онрак и вдигна и второто коте, за да може да ги носи под мишниците си.
Някъде далече отвъд хълмовете отекна гръм. Заглъхна й не се повтори.
Двете емлава изведнъж се стаиха.
— Какво беше това? — попита Трул Сенгар.
Бързия Бен усети как лудо заби сърцето му.
— Това, приятели, беше проклетия.
Фидлър закрачи по мръсния под към ъгъла, където спеше Ботъл. Изгледа отгоре младия войник, свит под тъмносивото одеяло. „Горкият кучи син.“ Подбутна го с крак и Ботъл изпъшка.
— Залез-слънце — каза Фидлър.
— Знам, сержант. Видях го, че залезе.
— Сглобили сме носилка. Стани, хапни нещо и те чака подвижно легло за останалата част от нощта.
— Освен ако не ви потрябвам.
— Освен ако не ни потрябваш, да.
Ботъл се надигна, потърка лице.
— Благодаря, сержант. Няма да ми трябва цялата нощ — половината ще стигне.
— Взимаш каквото ти давам, войник. Съкратиш ли, може да съжаляваме всички.
— Добре, добре, сержант, накарахте ме да се чувствам виновен. Все едно не ми пука.
Фидлър се усмихна и се обърна. Останалите от отделението приготвяха багажа. Геслер и екипът му бяха в изоставената къща — нямаше смисъл да се трупат всички на едно място. Лоша тактика, между другото.