Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Ръката се изви назад. След това замахна напред. За много кратък миг той видя дъгата на гранатата, след това по навик се хвърли на земята…
А тя се надигна, за да го посрещне. Камък го удари силно в брадичката. Взривът го оглуши, разбира се, и той се огледа и изплю кръв. Лявата му ръка я нямаше, както и повечето от лявото бедро. Сипеше се сняг и прах, искреше на слънчевата светлина. Камъчета и буци замръзнала пръст вече падаха около него, подскачаха и се търкаляха. Снегът във въздуха искреше като магия.
Изплю още кръв, опипа брадичката си с оцелялата ръка и намери дълбоката рана на нея, пълна с пясък и натрошен камък. Намръщи се презрително на тези досадни подробности. Никаква кръв нямаше вече, езикът си беше цял. Гладка брадичка, необезобразена от никаква рана. Е, гладка колкото можеше под цялата тази четина. Нов ляв крак, бедро, ръка. „Да, така е по-добре.“
Сапьорът стана.
Кратерът беше прилично голям, подобаващо дълбок, стигаше под кожата от лед и сняг чак до земята, която вече димеше, мокра и лъскава. Късове от Имрот тук-там. Не много. Проклетиите бяха такива в края на краищата.
— Фид е сантименталният, да — измърмори Хедж.
Трийсет, после трийсет и пет крачки напред, стигна до първите туфи буйна трева и спря до още един къс от тялото на Имрот. Взря се в него. След това се обърна и огледа пътя, по който бе дошъл, граничната линия между лед и земя.
Фарл вед тен ара. Прибежище, как не.
— Мамка му.
И още по-лошо, беше му казала. Място без Ритуала.
Отново се обърна към леса. Прекрачи някакъв трънлив храст: един откъснат крак кървеше в тревата. Женски крак. Адски добре оформен при това.
— Мамка му — повтори той и забърза напред. — Фид е мекосърдечният, да. Не аз. Не аз. — Изтри бузите си с опакото на ръката, проклинаше тези призрачни сълзи по призрачното си лице, отново сам в този досаден и вял свят на мъртвите. Подпалвачът на мостове продължи напред. Немрящ, Паднал и Възкръснал достатъчно, за да тръгне отново. И най-сетне, на трийсетина крачки от връщането си в живота…
Мрачен урок за избор на лоша компания.
Към леса. Под гъстите клони най-сетне. При ромона на болезнено зелените листа на нова пролет. Вихрушки насекоми, чуруликане на птици. В леса, да, далече от онзи откъснат крак, от границата, от димящия кратер.
„Мамка му!“
— Скапано мек си, Фид. Но ние сме във война, както ти казвам непрекъснато. Ние сме във война. И не ми пука, че това е някакъв проклет Джагътски Мост на смъртта, все пак е мост, а ти знаеш какво правим с мостовете, нали?
Прибежище.
„Но няма прибежище за мен.“
Малките на емлавата бяха тежки като псета браничари, но по-късокраки и не толкова енергични. Искаха само да спят. И да се хранят. През първите няколко дни носенето им водеше до убийствено дращене на нокти и ужасни налитания с широко отворени челюсти. Нехаен за злата ирония, Онрак беше скърпил чувал от одраната кожа на майка им. Вързаха го за един тънък ствол и имассът и Бързия Бен или Трул се редуваха да носят двете съскащи и мятащи се същества.
Ай повече не се доближиха до тях.
Бяха мъжко и женско, с все още бледосива като пепел козина вместо желязночерното на майка им. В пещерата беше имало и трето, мъртво отпреди седмица или повече. Ако се съдеше по състоянието на тялото, братчето и сестричето му бяха решили да го премахнат. Такава бе съдбата на слабите в този, както и във всеки друг свят.
Усещането за чудо у Трул се разбуждаше всеки път, щом погледнеше Онрак. Приятел от плът и кръв, истинско откровение. Беше си въобразявал, че отдавна е оставил зад гърба си тази способност да изпитва дълбоко, трайно удивление. В деня, в който бе подложен на Острижението от своя брат, му се беше сторило, че сърцето му е умряло. Окован за камък, в очакване на водата и гниенето, което носеше тя, мускулът, тласкащ приливите на кръвта му, сякаш бе продължил да бие в сънен унес.
Съсухреният труп Онрак, дошъл и спрял се на мястото, където бе окован, му се беше сторил тогава невъзможно спасение.
Трул помнеше, че трябваше дълго да спори с Т’лан Имасс, за да си спечели освобождението. Тази мисъл все още го развеселяваше. Скърцащи жили, възлест мускул и огъната кост, Онрак тогава бе самото олицетворение на безразличието. Нехаен за живота и борбата му да устои, както може да бъде само нещо безжизнено.
Тъй че Трул просто се беше лепнал за него, без да иска да си признае избуяващата истина за спасението си — неохотното му завръщане към живота в компанията на немрящ воин, който бе започнал да открива собствения си живот, спомените, за които бе мислил някога, че е предал — на времето и жестокия ритуал, на упоритото отрицание, проточило се десетки хиляди години.