Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Какво ги беше обвързало? Каква невероятна гмеж от сухи и сбити разговори, непредвидени чувства и споделена борба ги беше споила един за друг, вече като братя, но повече брат от всички онези, с крито, Трул Сенгар имаше обща кръв? „Стояхме рамо до рамо, и двамата изправени пред сигурното поражение. За да намеря благослов в плахата длан на едно същество, което не е и наполовина човешко. О, добре я познавам нея.“
„И все пак тя е тайна, която не мога да споделя с Онрак, с приятеля ми. Виж, да беше и той толкова сдържан, толкова предпазлив. Не този… открит поглед, това отхвърляне на всяка естествена, благоразумна самозащита. Тази девственост… в името на Сестрите, Трул, намери си поне дума, която съществува. Но той изглежда толкова млад! Не на възраст, а по излъчване. Вид на неподправената невинност — възможно ли е изобщо това?“
Какво пък, може би много скоро щеше да научи отговора. Бяха намерили следи, докато обхождаха този млад свят. Биваци, камъни, наредени в кръг около огнища. Места, където бяха правили каменни сечива, плоска скала, на която беше седял Имасс, докато е очуквал късчета от кремъка. Ями за смет, пълни с кости, овъглени или сварени, за да се извлече маста, останали трошливи и леки като пемза. Опърлени парчета от кратуни за нагряване на костите във вода; и натрошените камъни, пускани горещи в тази вода, за да кипне. Следи от някой минал оттук само преди няколко седмици, според преценката на Онрак.
Знаеха ли тези Имасс, че сред тях са дошли чужденци? На това дори и Онрак нямаше отговор. Неговите хора били срамежливи и потайни, обясни той. Можело да наблюдават от скривалища дни наред, и нощи, и едва когато сами решали, щели да се разкрият достатъчно пред сетивата на Онрак, пред неговия животински усет с инстинктивния си шепот. „Очи ни гледат, приятели. Време е.“
Трул чакаше за тези думи.
Малките емлава скимтяха, че са гладни.
Трул, който бе поел челото, докато Онрак и магьосникът носеха зверчетата в чувала, спря и се обърна.
Време за ядене. Иначе нито миг покой.
Бързия Бен изпъшка и остави на земята своя край от кола. Загледа слисано как двете животинчета скимтят, съскат и дращят с нокти да изпълзят от кожата, а после засъскаха на Онрак, който започна да вади увитите в листа късове сурово месо от антилопа. Месото миришеше лошо, но явно това не беше пречка за малките емлава, които се хвърлиха към него.
Имассът хвърли мръвките на земята, за да пощади ръцете си, и се отдръпна настрана със странна усмивка.
Твърде много странни усмивки напоследък, помисли си магьосникът. Сякаш ослепителната възхита и радост помръкваха — не много, само трошица, но Бързия Бен бе убеден, че я има, тази смъкна сянка на страх. Не беше изненадан. Никой не можеше да съхрани такова чисто удоволствие безкрайно. И въпреки целия този привиден рай — рай поне според мярката на Имасс — в него все пак си оставаше нещо смътно нереално. Сякаш не беше нищо повече от илюзия, започнала вече да изтлява по краищата.
Нямаше реално доказателство за това обаче. Магът усещаше колко здраво е това място. Здраво, силно и растеше, вече подозираше той. Докато Омтоуз Феллак се стопяваше от всички страни. Краят на един век значи. Век, който навсякъде другаде е свършил много, много отдавна. „Но не е ли самият Телланн мъртъв навсякъде другаде? Може би не. Може би просто се е променил, пораснал е вътре в себе си. Може би навсякъде другаде онова, което виждахме — в което живеехме, — е асцендент на Телланн, победител във войната отпреди хилядолетия, властващ и уверен в своята зрялост. Възможно ли е това?“
Но това не се връзваше с Онрак, с онова, което бе той доскоро и което беше сега. Освен ако… „богове долни, за разлика от навсякъде другаде, този фрагмент от Телланн лежи някак си отвъд Ритуала. Затова той е от плът и кръв тук. В това място не е имало никакъв Ритуал на Телланн, никакво откъсване на души на Имасс. Което предполага, че живеещите тук Имасс не знаят нищо за него.“
„А какво би се случило, ако Логрос доведеше тук своите хиляди? Ако Крон… Но не, Силвърфокс не би позволила това. Трябвали са й за нещо друго. За друга война.“
Щеше да е хубаво да научи как този фрагмент е свързан със създадения за вълците в края на Войната на Панион. Доколкото бе разбрал, Крепостта на Зверовете или както там я бяха наричали, била оплодена с душите на Т’лан Имасс. Или поне със спомените на тези души — „възможно е точно това да представлява една душа: заплетената, навързана купчина спомени от нечий живот. Хм. Би могло да обясни защо моята е такава бъркотия. Твърде много животи, твърде много отделни нишки, и сега всичко намотано в едно кълбо…“